Стивън Кинг - Роуз Мадър

Огледа Трентън Стрийт и на три-четвърти път от следващото кръстовище забеляза полицейска кола — марка „Чарли и Дейвид“, както ги наричаха в неговия район у дома — чиито колела напълно се бяха скрили в мъглата. Норман бръкна дълбоко в левия джоб на шлифера — наистина разкошен шлифер, собственикът му несъмнено бе притежавал прекрасен вкус — и напипа някакъв нагънат гумен предмет. Усмихна се доволно, сякаш се здрависваше със стар познат.

— Да живее бикът — прошепна той. — El toro grande.

Бръкна в другия джоб, без да знае точно какво ще открие, макар да бе убеден, че непременно ще има нужда от него.

Предметът убоде средния му пръст, той потръпна от болка и внимателно го извади. Видя покрития с платина нож за писма от бюрото на неговата стара приятелка Мод.

„Ама как пискаше“ — мислеше си с усмивка, подмятайки ножа под уличните лампи, чиято светлина се плъзгаше по острието му като мляко. Да-а, тя се разпищя… но после млъкна. Фустите винаги млъкват в крайна сметка, и слава Богу.

Междувременно пред него бе възникнал доста сложен проблем. Патрулът се състои от двама полицаи; те носят огнестрелно оръжие, а той има само нож за писма. Трябва да ги изкара от колата, при това колкото се може по-безшумно. Хубав проблем, наистина — а на Норман не му хрумваше абсолютно никакво разрешение.

— Норм — прошепна нечий глас. Идваше от левия му джоб. Той бръкна и извади маската. Тя сякаш го зяпна с възторжено любопитство, а муцуната й като че отново се усмихваше мъдро.

На това слабо осветление цветните венци, които украсяваха рогата й, спокойно можеха да минат за кървави съсиреци.

— Какво? — тихо, съзаклятничеки пошепна Норман. — Какво има?

— Направи се, че имаш инфаркт — отвърна все така шепнешком бикът и той го послуша.

Запристъпя тежко към полицейската кола и колкото повече се приближаваше, толкова повече забавяше крачка. Стараеше се да не вдига глава и следеше автомобила само с периферното си зрение. Колкото и да са некадърни, няма как да не са го забелязали вече — други хора наоколо нямаше — а той искаше те да видят човек, който е забил нос в земята и бавно пристъпя с мъка. Който или е пиян, или му се е случило нещо лошо.

Беше пъхнал лявата си ръка под шлифера и масажираше гърдите си. Ножът за писма, който стискаше, го пробождаше лекичко през тениската. Като се доближи до целта си, се олюля и спря. Замръзна на място с наведена глава и бавно отброи до пет, без да позволява на тялото си да помръдне и на сантиметър. Сигурно първоначалното им впечатление — че този господин Ракиен крета към къщи след няколко часа в бар „Росна капка“ — вече отстъпва място на други възможни обяснения. Въпреки това искаше те да дойдат при него. Ако няма друг избор, той ще се доближи към тях, но най-вероятно нищо няма да излезе и ще го пипнат.

Направи още три крачки, но не към колата, а към близката порта. Вкопчи се във влажната студена желязна ограда и задиша тежко с наведена глава, надявайки се, че прилича на човек със сърдечен пристъп, а не на злодей, който крие смъртоносно оръжие под шлифера си.

Тъкмо вече започваше да си мисли, че е допуснал сериозна грешка в догадките си, когато вратата на колата се отвори. Норман по-скоро чу, отколкото видя това, а след миг долови още по-радостен звук — забързани стъпки, които се приближаваха към него. „Ура шенгетата идат“ — рече си и се осмели да хвърли поглед. Трябваше да погледне какво става и как са разположени един спрямо друг. Ако не са близо един до друг, ще трябва да инсценира припадък… но това, ама че ирония, криеше друга опасност. В такъв случай може единият да изтича до колата, за да повика линейка.

Бяха типичен екип „Чарли и Дейвид“ — ветеран и хлапак с жълто на устата. Новакът се стори на Норман странно познат, сякаш го бе виждал по телевизията. Но това нямаше никакво значение. Двете ченгета бяха съвсем близо едно до друго, почти опрели рамо до рамо — ето това имаше значение. Колко хубаво. Прекрасно!

— Господине? — подвикна полицаят отляво — по-възрастният. — Господине, зле ли сте?

— Направо ме скъсва от болка — изхриптя Норман.

— Какво ви боли? — продължаваше да говори по-възрастният. Това бе важен миг, макар и не решаващият. Всеки момент по-възрастният полицай можеше да изпрати младежа да повика подкрепление и тогава всичко ще пропадне, но пък не можеше да ги нападне още сега — трябваше да се доближат още малко.

Изведнъж, за пръв път откакто се отправи на тази експедиция, отново се почувства в старата си кожа, — изцяло потопен в околната обстановка, с изключително хладен и бистър ум, забелязваше всичко — от капчиците по железните пръчки на оградата до сивото гълъбово перце, което се подмяташе в канавката до смачкано пликче от чипс. Дори долавяше тихото дишане на двамата мъже.