Стивън Кинг - Роуз Мадър

— Нали ти казах! — обади се бикът и макар да бе обзет от дива ярост, гласът му беше съвършено ясен. — Нали ти казах? Виждаш ли на какво са я научили дружките й? Чудно! Чудничко!

— Ще те убия, копеле такова! — пошепна той в лицето на приятеля на Роуз, макар да не го виждаше, и го притисна до стената. — И, Бога ми, ако мога, ако Господ ми позволи, два пъти ще те убия.

Обви ръце около гърлото на Бил Стайнър и го стисна.

— Норман! — извика Роузи в тъмното. — Норман, пусни го!

Бил я придържаше лекичко над лакътя от мига, в който тя извади ключа от бравата, но изведнъж ръката му изчезна, в мрака някой се запрепъва — стъпваше направо като слон. После се чу глух удар, сякаш някой блъсна някого в стената.

— Ще те убия, копеле такова — долетя шепот в тъмнината. — И, Бога ми, ако мога, ако Господ ми позволи…

„Два пъти ще те убия“ — мислено го изпревари Роузи — това бе една от любимите заплахи на Норман и той често крещеше тези думи пред телевизионния екран, когато някой съдия отсъжда наказателен удар срещу неговия любим отбор на Янките или пък когато някоя кола го засечеше на улицата. „Ако Господ ми позволи, два пъти ще те убия.“ Чу се сподавено хъхрене — това беше Бил, разбира се. Огромните, невероятно силни ръце на съпруга й се опитваха да му изтръгнат живота.

Вместо ужаса, който винаги будеше у нея, този път я обзе ярост — почувства се като в полицейската кола. Направо обезумя и се разкрещя с все сила:

— Остави го на мира, Норман! Махай си шибаните ръце от него!

— Млъквай, кучко такава! — долетя отговорът в тъмнината, но в гласа му освен гняв се долавяше и изненада. Никога не му беше заповядвала — през целия им съпружески живот — нито пък се бе обръщала към него с такъв тон.

Но имаше и нещо друго — малко над мястото, където я държеше Бил — ръката й сякаш бе стегната в затоплен пръстен. Гривната. Златната гривна, която получи от жената с хитона. В съзнанието й прозвуча троснатият й глас: „И стига си хленчила като някоя глупава овца!“

— Престани веднага, предупреждавам те! — кресна Роузи, сетне се запъти по посока на сподавеното дишане и напрегнатото пъхтене. Пристъпяше с протегнати напред ръце като слепец.

„Няма да го удушиш — мислеше си. — Няма да го удушиш, няма да ти позволя. Трябваше да ни оставиш, Норман. Трябваше да ни оставиш и да се махнеш, докато все още можеше.“

Точно отпред нечии крака безпомощно ритаха стената — тя си представяше как Норман е вдишал Бил в силните си ръце, а лицето му е разтегнато в хапещата усмивка — като че мигом се превърна в стъклена статуетка на женска фигура, изпълнена с бледа червена течност — най-чиста, непримесена с нищо ярост.

— Ей, скапаняк, не чу ли? КАЗАХ ДА ГО ПУСНЕШ!

Протегна лявата си ръка, която сякаш бе придобила невероятна сила. Гривната сякаш пламтеше — на Роузи й се струваше, че едва ли не вижда меките кехлибарени отблясъци дори през пуловера и якето, което й зае Бил. Не изпитваше никаква болка, а само яростна възбуда. Сграбчи за рамото мъжа, който я бе малтретирал в продължение на четиринадесет години, и го дръпна назад. Стисна го за ръката през хлъзгавата материя на импрегнирания му шлифер и го запрати в тъмнината. Той се запрепъва трополейки в тъмното, после се чу удар и се посипаха стъкла. Кал Кулидж, или който там беше, падна на тепиха.

Бил кашляше и се давеше. Роузи го затърси в тъмнината с разперени пръсти, напипа раменете му и опря длани на тях. Беше се привел напред, мъчително поемаше дъх и веднага започваше отново да кашля. Тя не се изненада. Познаваше силата на Норман.

Прихвана Бил с дясната си ръка. Страхуваше да не го нарани с лявата — струваше й се, че пращи от сила. Усещането я плашеше най-много с това, че й доставяше огромно удоволствие.

— Хайде, Бил. Ела с мен — шепнешком го подкани тя.

Трябваше да го качи по стълбите. Още не знаеше защо, но не се съмняваше, че като му дойде времето, ще разбере. Само че Бил не помръдваше. Беше се подпрял на колене, кашляше и издаваше сподавени звуци.

— Хайде, дявол да го вземе! — прошепна с рязък, властен тон… и за малко не каза „да те вземе“, като в „Хайде, дявол да те вземе!“ Освен това знаеше кой се изразява така, о, да, дори при тези отчаяни обстоятелства, много добре си даваше сметка.

Той се раздвижи — засега това бе най-важното. Роузи го преведе през фоайето с увереността на куче-водач. Той не спираше да кашля и да се дави конвулсивно, но поне беше в състояние да върви.

— Спрете! — извика съпругът й от тъмнината, едновременно строго и отчаяно. — Спрете, или ще стрелям!