Стивън Кинг - Роуз Мадър

Недоволният съсед се развика, но в същия миг Роузи дръпна Бил в стаята си и хлопна вратата. Стаята бе изпълнена със сенки, а мъглата бе приглушила блясъка на уличната лампа, която иначе хвърляше светла ивица през пода, но след тъмнината на стълбището и площадката на втория етаж помещението им се струваше едва ли не ярко осветено.

Първото нещо, което тя забеляза, беше гривната, която хвърляше меки отблясъци в сумрака. Беше поставена на нощното шкафче, до лампата.

„Успях сама — рече си, изумена от удивителното откритие. — Успях сама и бе достатъчно просто да си мисля, че съм с нея…“

„Разбира се — отвърна друг глас: Практична-Разумна . — Разбира се, в тази гривна никога не е имало сила, никога, силата винаги е била в нея, силата винаги е била в…“

Не, не. В никакъв случай нямаше намерение да продължава тази мисъл. А и в този момент вниманието й и без друго се разсея, защото Норман блъсна вратата с такава сила, сякаш товарен влак се заби в нея. Евтината дървесина се разцепи под теглото му и вратата простена на пантите си. От по-далеч долитаха виковете на съседа — когото Роузи дори не познаваше — от горния етаж.

„Бързо, Роузи, бързо! Знаеш какво да правиш, знаеш къде да идеш…“

— Роузи… да се обадим… трябва да се обадим… — Бил не можа да продължи и се разкашля с все сила. Тя и без друго нямаше време да слуша глупости. По-късно идеите му може да се окажат много полезни, но сега най-много да ускорят края им. Задачата й бе да се погрижи за него, да го скрие… а това означаваше да го отведе някъде, където ще бъде в безопасност. Където и двамата ще бъдат в безопасност.

Отвори със замах вратата на дрешника, очаквайки той да се е превърнал в онзи свят от картината, на прага на който се намери, когато се събуди от гръмотевиците. Очакваше ярка слънчева светлина да заслепи привикналите им към мрака очи…

Но се оказа в познатото малко помещение, изпълнено с миризма на застояло, в което нямаше абсолютно нищо — там държеше само пуловера и маратонките, с които беше в момента. О, да, картината също бе там — подпряна на стената, точно както я бе оставила, но нито беше пораснала, нито се беше променила, нито се беше отворила — или каквото там правеше. Беше най-обикновена посредствена картина, със свалена рамка, каквато човек може да намери в дъното на всеки антикварен магазин, на всеки битпазар и във всяка заложна къща. Нищо повече.

Норман отново налетя върху вратата. Този път дървото изтрещя по-силно, една треска се отцепи и изтрополи на пода. Щеше да издържи още няколко удара. Вратите на квартирите не са предвидени да устояват на лудостта.

— Дявол го взел, нали до вчера беше нещо повече от най-обикновена картина! — изкрещя Роузи. — Беше оставена специално за мен и съвсем не беше чисто и просто обикновена картина! През нея се влизаше в друг свят! Зная го много добре, защото гривната й е в мен!

Извърна глава, погледна гривната, после хукна към нощното шкафче да я вземе. Беше невероятно тежка. И гореща.

— Роузи — изрече Бил. Тя едва успя да различи силуета му — отново бе притиснал ръце към гърлото си. Стори й се, че забелязва кръв на устните му. — Роузи, трябва да се обадим на… — После извика от почуда, защото стаята потъна в ярка светлина… макар и не в лъчите на омарно, ослепително лятно слънце, както очакваше Роузи. Стиснала гривната в ръка, тя се се върна при Бил и надникна в дрешника. На мястото на задната му стена се бе появил хълм, обрасъл във високи треви, които се полюшваха на нежния нощен ветрец, а в подножието му оловносините очертания и колони на храма проблясваха в тъмнината. Нощният пейзаж беше увенчан от грейналата като сребърна монета луна, която се плъзгаше по черно-виолетовото небе.

Роузи си представи как лисицата с малките, която бяха видели днес — сякаш бяха минали години от тогава — гледа тази луна. Скрити на завет в коренището на поваления дънер, лисичетата спят, а старата лисица съсредоточено се взира в луната с черните си очички.

На лицето на Бил бе изписано крайно изумление. Лунните лъчи сякаш бяха посребрили кожата му. Изражението му събуди у нея непознати и противоречиви чувства: той реагираше съвсем бавно, като вол, което предизвикваше у Роузи бурно нетърпение, а същевременно изпитваше към него дълбока любов — макар и не точно майчинска — която я изгаряше като огън. Тя ще го спаси. Да. Да. Тя ще го спаси, дори с цената на живота си, ако се наложи.

— Няма значение какво става — обясни му. — Само ми се довери, както аз ти се доверих да ме возиш на мотоциклета си, довери ми се и ме последвай. Трябва да тръгваме веднага!