Стивън Кинг - Отмъстителите

— Джони — започна тя, очевидно убедена, че мълчанието му е знак за несъгласие, — не чак толкова отдавна във Виетнам се биеха момчета по-млади и от моите синове.

— Имаше и още по-млади. Бил съм там. И съм ги виждал.

Изправи се, после измъкна пистолета от колана си и едновременно извади кутийката с патроните от джоба на ризата си.

— С радост ще дам тази играчка на синовете ти… но искам да ги придружа.

Тя многозначително погледна шкембенцето му, което макар и по-малко от това на Брад, бе доста солидно. Не го попита защо иска да отиде и с какво толкова ще им е от полза. Все още се владееше достатъчно. Вместо това отвърна:

— Есенно време те играят футбол, а напролет тренират бягане. Мислиш ли, че ще издържиш на темпото им?

— На стадиона не, разбира се. Но по горска пътека и евентуално през тръбопровод? Мисля, че ще се справя.

— Ти какво, занасяш ли се? — сопна се Белинда на Ками. — Ако имаше работещ телефон на един изстрел разстояние оттук, мислиш ли, че щяхме да. стоим със скръстени ръце? Цялата улица е осеяна с трупове, а онази къща изгоря до основи!

Ками я погледна, докосна петънцето на блузата си и отново се обърна към Джони. Зад нея Елън Карвър надничаше в дневната. Очите й се бяха разшили от ужас и скръб, а от носа й се стичаше струйка кръв.

— Ако момчетата са съгласни, нямам нищо против — заяви Ками, без изобщо да обръща внимание на Белинда. В този миг не й беше до размишления. Сега я занимаваше едно-единствено нещо — да действа, докато везните все още изглеждат наклонени в нейна полза. Да успее да спаси синовете си, докато все още е възможно.

— Всичко ще бъде наред — отвърна Джони и й подаде пистолета и патроните, сетне се отправи към кухнята. Бяха добри момчета, което е хубаво, а освен това бяха „програмирани“ в девет от десет случая да правят онова, което искат от тях по-възрастните. В настоящата ситуация това бе още по-хубаво. На излизане от стаята напипа дреболията, която бе пъхнал в левия си джоб. — Но преди да тръгнем, трябва да проведа един важен разговор. Много важен разговор.

— С кого? — попита Ками.

Той вдигна на ръце Елън Карвър. Прегърна я, целуна окървавената й страна и се зарадва, когато ръчичките й се обвиха около врата му и го притиснаха с все сила. Такава прегръдка никъде не можеш да купиш.

— С Ралфи Карвър — отвърна Джони и понесе сестра му към кухнята.

Оказа се, че Том Билингзли наистина разполага с няколко пушки, но най-напред се наложи да изнамери някаква блуза за Коли. Не беше кой знае каква прелест — стара тениска с надпис „Кливланд Браунс“ — но поне беше подходяща по размер, пък и бе за предпочитане, отколкото да върви гол до кръста през шубрака.

— Благодаря — каза Коли, нахлузвайки дрехата, докато Олд Док ги водеше покрай масата за пинг-понг към най-отдалечения ъгъл на мазето.

— Моля те, няма за какво — отвърна Билингзли, пресегна се към тавана и дръпна някакво шнурче, което включи неоновите лампи. — Даже не помня откъде се е появила. Аз самият съм привърженик на „Бенгалс“.

В ъгъла бяха струпани рибарски принадлежности, няколко оранжеви ловни жилетки и лък без корда. Олд Док приклекна пред купчината и намръщено размести жилетките, а отдолу се подаде стар юрган, навит на руло и овързан със здрава връв. Отвътре се показаха четири пушки, две от които бяха разглобени. Билингзли подаде на двамата мъже сглобените оръжия и рече:

— Тези трябва да свършат работа.

Коли пое 30-милиметровата, която и бездруго бе далеч по-подходяща от служебния му пистолет. Така за Еймс остана другото, по-малко оръжие, марка „Мосберг“.

— Пригодена е само за 22-милиметрови патрони — заизвинява се Док, докато ровичкаше в шкафчето до електрическото табло и поставяше на масата кутии с патрони, — но нак е страшна пушка. Какво ще кажеш?

Еймс му отвърна с усмивка, която нямаше как да не допадне на Коли.

— Приемам на мига — отвърна той и грабна оръжието.

При тези думи Билингзли се разсмя — сухият му старчески смях отекваше на пресекулки — и тръгна по стълбите гьм горния етаж.

Синтия бе подложила възглавница под главата на Мариел, но я бе оставила да лежи на пода в дневната (всъщност точно под снимката на Дейзи, кучето с математическите заложби). Не посмяха да я преместят — Билингзли се страхуваше да не се отворят шевовете. Все още бе жива, което бе добре, и все още се намираше в безсъзнание, което може би също бе добре, като се има предвид какво бе преживяла. Дишането й обаче — неравномерно и дълбоко — никак не хареса на Коли. Звучеше така, сякаш всеки миг може да престане.