Стивън Кинг - Отмъстителите

Сет се върна от Калифорния с всичките шест микробуса, които в момеита съществуват на пазара: четвеният („Тракър Ароу“), жълтият („Джъстис Уегън“), синият („Фрийдъм“), черният („Мийтуегън“, на лошия), сребърният („Рути-Тут“ — Господи Боже мой, само като си помисли човек, че на някого му плащат да измисля подобни щуротии) и този глупав розов микробус, който принадлежи на Каси Стайлс, любимата на нашия невръстен племенник. Увлечението му е смешно и дори очарователно, но в онова, което в момента се случва тук, няма нищо смешно — любимият „Дрийм Флоутър“ на Сет го няма и това е нещо като бедствие.

Тази сутрин Хърб ме събуди в шест часа, като яростно ме ризтърсваше да стана. Ръката му беше леденостудена. Попитах го какво става, нещо лошо ли се е слдчило, но той не отвърна. Просто ме завлече до прозореца и ме попита виждам ли нещо навън. Според мен питаше дали виждам онова, което вижда той.

Разбира се, че го видях. Самият „Дрийм Флоутър“, малко в стил арт деко, сякаш изваден от комикси за „Батман“. Но това съвсем не беше микробусът на Сет — далеч не самата играчка. Тя е около шейсет сантиметра дълга и тридесетина сантиметри висока. Автомобилът, който видяхме, беше със съвсем реални размери — да речем, два метра дълъг и метър висок. Люкът на покрива бе наполовина отворен, а сърцевидният радар се въртеше — точно като в анимационния сериал.

— Боже Господи! — възкликнах. — Откъде се е взел?

Не ми хрумна друго, освен не е долетял на възкъсите си сгъваеми крила. Усещането беше като да се събудиш и още сънен да откриеш летяща чиния в задния си двор. Направо ми секна дъхът. Сякаш ме бяха ударили в корема!

Когато Хърб ми каза, че микробусът всъщност не е тук, отначало не разбрах какво има предвид, но след малко слънцето се вдигна по-високо и си дадох сметка, че виждам трепетликите зад оградата през самия образ. Той наистина не беше в двора. Но същевременно беше .

— Показва ни онова, което не може да ни каже — предположи Хърб.

Попитах го дали Сет е буден и той ми обясни, че току-що е слизал да провери, но хлапакът спи непрбудно. Побиха ме ледени тръпки, които не мога да опиша с думи. Защото това означава, че сме седели по пижами до прзореца в спалнята си и сме гледали съновидението на нашия племенник. То се бе разположило насред задния ни двор като голям розов сапунен мехур.

Стояхме и гледахме в продължение на двадесет минути. Не знам дали сме очаквали да слезе Каси Стайлс, или кой знае, но нищо подобно не се случи. Розовият микрбус спокойно седеше насред двора с леко повдигнат люк, а радарът се въртеше, докато най-сетне избледня и се превърна в едва видим трепкащ мираж. Накрая вече човек надали би могъл да го различи, без да го е видял преди това, докато образът беше ярък. После чухме, че Сет стана и затропа в коридора. Когато зашумя казанчето в тоалетната, образът вече беше изчезнал.

На закуска Хърб примькна стола си до Сет, както прави, когато иска да говори с него сериозно. В някои отношения мъжът ми е много по-смел, отколкото бих могла да бъда. Особено след като…

Не, това няма да го пиша.

Хърби се доближава до Сет — тъй че малкият да го гледа нраво в очите — и му заговорил тихо и спокойно. Казва му, че знаем какво се е случило и защо е разстроен, но да не се тревожи, защото микробусът на Каси все ще да е някъде из къщи или в задния двор. Ще го намерим, казва. През цялото време Сет е спокоен. Продължава да се храни и изражението му изобщо не се прменя, но някак се разбира, че слуша и поне нещичко разбира.

После Хърб добави — „А ако изобщо не го намерим, ще ти купим нов.“ — и всичко отиде по дяволите.

Купата на Сет полетя през стаята, заливайки целия под с мляко. После се удари в стената и се разби. Чекмеджето под печката се отвори и всички съдове — тигани и какви ли не тови и тавички — изхвърчаха навън. Крановете на кухненската мивка се отвъртяха сами. Съдомиялната уж не може да работи при отворена врата, но изведнъж се включи и водата заля целия под. Вазата, която държа на перваза на прозореца над мивката, прелетя цялото помещение и се разби в стената. Най-страшен обаче беше тостерът. Бях го включила да си препека две филийки за закуска, но изведнъж самият уред почервеня отвътре, сякаш, бе пещ, не някакво си несериозно домашно приспособление. Лостчето се освободи и филийката полетя към тавана. Беше почерняла като въглен и димеше.

Сет стана и излезе от стаята. С дървената походка. С Хърб се гледахме миг-два, после той каза — „Тази филийка, ако я намажеш с фъстъчено масло, сигурно става за ядене.“ Облещих се насреща му, после изведнъж се разсмях. И той се зарази. Така се смяхме ли, смяхме, похлупени на кухненската маса. Опитвахме се, предполагам, да се сдържаме, за да не ни чуе Сет, но това беше доста тъпо — не винаги е нужно да чуе с ушите си. Не съм сигурна дали умее да чете мисли, но може нещо подобно.