Стивън Кинг - Отмъстителите

— Ще дойда с вас — подмята Стив.

Ченгето видимо се изненадва от предложението, но след това се замисля.

— Сигурен ли сте, че това е добра идея?

— Ами, да. Мисля, че лошите ги няма, поне за момента.

— А какво ви кара да мислите така?

Стив, който няма ни най-малко намерение да разказва за кратката си кариера като гледач на ръка, казва, че просто има такова предчувствие. Коли Ентрейджиън размишлява над предложението, но Стив знае още преди другият да си е отворил устата, че ще приеме. За това не се изискват кой знае какви гадателски способности. Този следобед на Поплър Стрийт бяха загинали четирима души (плюс кучето Ханибал, което крадеше фризбита), много други бяха ранени, една къща бе почти изгоряла до основи, а наоколо не се виждаше никаква пожарна кола; по улиците преспокойно се разхождаха разни ненормални маниаци и убиваха хора — човек трябва да е откачен да иска да се промъква сам през гората.

— Ами той? — пита Синтия и посочва Гари с пръст. Коли се смръщва недоволно.

— В сегашното му състояние и на кино не бих отишъл с него, камо ли пък в гората, особено като се има предвид какви гадости стават наоколо. Но ако вашето предложение е сериозно, господин… Еймс, нали?

— Казвайте ми Стив. Да, сериозно е.

— Добре. Дай да видим дали в мазето на Олд Док няма да се намери някоя и друга пушка. Не може да няма, бас държа.

Ниско приведени, те пресичат дневната. Синтия се извръща и тъкмо се кани да ги последва, когато нещо привлича погледа й. Заковава се на място и зяпва от почуда. След първоначалната изненада изпитва непоносимо отвращение и трябва да запуши уста с ръка, за да сподави писъка си. Пита се дали да не повика мъжете, но се отказва. Какво би променило това?

Един лешояд — може и да е лешояд, макар че никога не е виждала подобна птица, нито на книга, нито на филм — излита от дима над къщата на Хобарт и каца на асфалта до Мери Джаксън. Представлява огромно, неестествено, непохватно създание с необикновено грозна, плешива глава. Кръжи над трупа и невероятно много напомня на гост на вечеря, който първо оглежда бюфета, преди да напълни чинията си — сетне протяга шия и клъвва жената по носа.

Синтия затваря очи и се мъчи да убеди себе си, че това е сън, най-обикновен сън. Колко хубаво би било, ако можеше да си повярва.

Тази вечер ме е страх. Толкова ме е страх! Напоследък всичко беше мирно и тихо — със Сет, имам предвид — но нещата се промениха.

Отначало и двамата не знаехме каква е причината — Хърб беше не по-малко озадачен от мен. Бяхме отишли да хапнем сладолед в „Милис Он Дъ Скуеър“, което е част от съботния ритуал, ако Сет се е държал „прилично“ (което ще рече, че е бил себе си), и всичко беше наред. Но на връщане, точно когато завивахме към нашата къща, Сет започна да души, както прави понякога — вирва нос и започва да души като куче. Мразя, когато го прави. Хърб също. Както фермерите ненавиждат предупрежденията за торнадо по радиото, предполагам. Чела съм, че родителите на епилептиците се научават да отличават разни признаци, които вещаят пристъп… натрапчиво чесане, ругатни, дори бъркане в носа. Душенето при Сет е нещо подобно. Само дето не е признак за епилептичен припадък. Де да беше!

Веднага щом го забеляза да души, Хърб го попита какво става, но в отговор не бе удостоен дори с обичайните неразбираеми звуци. И аз не успях да накарам Сет да проговори. Ни дума, ни звук — просто души. А щом влязохме в къщата, на мига възприе онази дървена походка — ходи насам-натам, сякаш краката му не могат да се огъват. Разходи се до пясъчника в задния двор, качи се до стаята си, слезе до избата — и всичко това в заплашително мълчание. Известно време Хърб го следваше и го разпитваше какво става, но после се отказа. Докато изваждах съдовете от миялната машина, Хърб влезе при мен, размахал някакъв религиозен трактат, който намерил пъхнат в пощенската кутия, и се развика:

— Алелуя! О, Исусе!

Той е съкровище и все се опитва да ме развесели, но зная, че самият той далеч не се чувства толкова добре. Напоследък е страшно блед, а като си помисля колко е отслабнал, чак страх ме хваща. Особено от януари насам. Свалил е поне десет килограма, ако не и петнадесет, но винаги, когато заговоря за това, просто го обръща на смях и отклонява въпроса.

Както и да е, брошурката беше типична баптистка простотия. Отпред бе нарисуван мъж в нечовешки страдания, с изплезен език, плувнал в пот и със забелени очи. „ПРЕДСТАВЕТЕ СИ МИЛИОН ГОДИНИ БЕЗ КАПКА ВОДА!“ — гласеше надписът над лицето. А под него бе добавено: „ДОБРЕ ДОШЛИ В АДА!“ Обърнах брошурата и установих, че е от баптистката секта „Зиън Кавънънт“. Ония от Елдър.