Стивън Кинг - Отмъстителите

„Тъкмо се бях прибрал от работа“ — повтаря си той и пристъпва в тъмната стая, която вони на пот и гранясали кренвирши. Вратата зад него се затваря с трясък. Той прекосява дневната, воден от звука на телевизора към портала в дъното.

— За какво си я облякъл тая униформа? — пита нечий глас. — Има-няма три години откак свърши войната, не си ли чул?

„Тъкмо се бях прибрал от работа“ — повтаря си Питър, сякаш това обяснява всичко — мъртвата му съпруга, стрелбата, безликия мъж, застоялия въздух в тази стая — а после нещото, което седи пред телевизора, се обръща към него и Питър престава да мисли за каквото и да било.

На улицата микробусите набират скорост — черният бързо настига „Дрийм Флоутър“ и „Джъстис Уегън“. Брадатият изпраща от куличката последен изстрел. Куршумът улучва синята пощенска кутия пред „От Б до Я“ и оставя дупка с големината на софтболна топка 44 44 Софтболът е игра, подобна на бейзбол, която се играе с по-голяма и по-мека топка. — Б. пр. . После нападателите завиват наляво по Хайъсинт и се изгубват. „Рути-Туут“, „Фрийдъм“ и „Тракър Ароу“ се изтеглят към Беър Стрийт и скоро мъглата размива очертанията им, а после изцяло ги поглъща.

В дома на Карвърови Ралфи и Елън пищят при вида на майка си, която се е свлякла на прага на антрето. Тя обаче още е в съзнание — мята се насам-натам, разкъсвано от конвулсии. Сякаш в нервната й система бушува ураган. От обезобразеното й лице пръска кръв, която образува съсиреци, и от време на време тя издава дълбок гърлен звук, който наподобява ръмжене.

— Мамо! Мамо! — писка Ралфи, а Джим Рийд вече губи схватката с извиващото се, боричкащо се момченце, макар да полага усилия да му попречи да хукне към майка си която умира на прага на кухнята.

Джони и Брад се смъкват от горния етаж по задник — стъпало по стъпало, сякаш са палави деца — но в мига, когато Джони достига долната площадка и разбира какво се е случило, какво се случва в този миг, скача на крака и хуква към кухнята, пътьом ритвайки рамката с телената мрежата от входната врата, а остатъците от безценните фигурки на Кърстин хрущят под краката му.

— Не, лягай долу! — крясва Брад, но Джони изобщо не му обръща внимание. В съзнанието му е останала една-единствена мисъл — да отстрани децата от умиращата жена колкото се може по-скоро. Не е необходимо да стават свидетели на страданията, които й предстоят.

— Мамоооо! — вие Елън и се опитва да се измъкне изпод Ками. Носът й кърви. Погледът й граничи с безумието, но издава ужасяващо ясно съзнание за случилото се. — Мамо-оооо!

Оглушала, загърбила вече дните на грижи за децата и съпруга си и тайните си амбиции някой ден сама да създава красиви порцеланови статуетки (най-вече по подобие на божествения й син), Кърстин Карвър се гърчи като обезумяла на прага, рита, ръцете й се размахват, плясват се за миг в скута й, а после пак се мятат нагоре като подплашени птици. Тя ръмжи и пее, ръмжи и пее, издавайки звуци, които досущ напомнят на думи.

— Махни я оттам! — виква Ками на Джони. Взира се в Пай със съчувствие и див ужас. — Махни я от децата, за Бога!

Той се навежда, повдига Кърстин, а в следващия миг Белинда се притичва на помощ. Двамата пренасят умиращата в дневната стая и я полагат върху едно канапе, за което бе копняла и страдала седмици наред, а сега в дамаската зее огромна дупка. Брад отстъпва, за да им направи място, и хвърля нервен поглед към улицата, която отново изглежда съвършено пуста.

— Не ме карай да го зашия! — извисява глас Пай, после се задавя в ужасяващ кикот.

— Кърстин — прошепва Белинда, навежда се над нея и я хваща за ръката. — Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред.

— Не ме карай да го зашия! — повтаря жената на канапето. Изрича го, сякаш чете конско. Възглавницата под главата й потъмнява от кръвта й, която изтича пред очите на тримата съседи. Тъмното петно напомня на Джони за ореолите над главите на мадоните в средновековните картини. После конвулсиите започват отново.

Белинда отново се навежда и сграбчва тръпнещите рамене на Кърстин.

— Помогнете ми! — с яростен, сподавен глас крясва тя на Джони и Брад. Отново плаче. — О, глупаци такива, не мога да се справя сама, помогнете ми!

В съседната къща, с увереността на полеви хирург Том Билингзли самоотвержено се бе борил за живота на Мариел дори в разгара на престрелката. Раната вече е затворена и кръвоизливът е ограничен до мътните петна, които избиват през тройната марля, но когато среща погледа на Коли, Олд Док клати глава. Всъщност крясъците, които долитат от съседната къща, го разстройват много повече, отколкото току-що извършената операция. Все пак не изпитва кой знае какви чувства към Мариел Содерсън, но е почти убеден, че жената, която крещи оттатък, е Кърсти Карвър, а нея много обича.