Стивън Кинг - Отмъстителите

В кухнята на Карвърови подплашените са изпоналягали на земята с ръце на тила, притиснали лица към пода — а наоколо сякаш целият свят се руши.

Сипят се стъкла, падат мебели, нещо избухва. Куршумите се забиват в стените с ужасяващ трясък.

Изведнъж Пай Карвър е обзета от непреодолима непоносимост към увисналата на крака й Елън. Тя обича Елън, разбира се, че я обича, само че сега иска да е при Ралфи, веднага трябва да се добере до Ралфи — хитрият, нахален Ралфи, който толкова прилича на баща си. Грубо отблъсква Елън, без да обръща абсолютно никакво внимание на стреснатия писък на момичето, и се втурва към нишата между печката и хладилника, където Джим се е превил над неистово ритащото, пищящо хлапе, скривайки главицата му с длан като с шапка.

— Маммммооооо! — вие Елън и се опитва да хукне след нея. Ками Рийд се оттласква от вратата на килера, сграбчва малката през кръста и в мига, в който я бутва на пода, през кухнята прежужава нещо подобно на гигантски скакалец, забива се в батерията на кухненската мивка и тя започва да се върти с бясна скорост като палката на мажоретка. После едно голямо парче се откъсва и излита през мрежата на прозореца, помитайки паяжината. Водата изригва като фонтан през останките от съоръжението и стига почти до тавана.

— Дай ми го! — пищи Пай. — Дай ми сина ми! Дай ми с…

Наближава друго бръмчило, което се забива в една от медните съдини, накачени над печката, и тя се разбива всред неприятно дрънчене на хиляди стружки, които се разлитат като парчета от шрапнел. В същата секунда Пай писва, но този път от устата й вместо думи излизат само стонове. Тя впива ръце в лицето си. През пръстите й шурва кръв и се стича по шията й. Закопчаната й накриво блуза е цялата в медни стружки. Косата й също е посипана със стружки, а точно в средата на челото й, като забит нож, трепти голям метален къс.

— Не виждам! — остро и пронизително пропищява тя и отпуска ръце. Разбира се, че не вижда — очите й ги няма. Както и по-голямата част от лицето й. Страните, устните, брадичката й са набучени с дълги, тънки медни пластинки. — Помощ, не виждам! Дейвид, помощ! Къде си, Дейвид!

Джони, легнал по корем до Брад на пода в стаята на Елън, дочува нейните писъци и разбира, че се е случило нещо ужасно. Куршумите сякаш поръбват въздуха над тях с шевна машина. На отсрещната стена виси снимка на Еди Ведер — Джони се насочва пълзешком към вратата на помещението и в същия миг в гърдите на Еди Ведер се забива куршум и зейва огромна дупка. Друг уцелва детското огледало над малката тоалетка на Елън и то се разбива на блестящи късчета. Откъм улицата долита вой на автомобилна аларма, който се смесва с писъците на Пай Карвър откъм долния етаж в ужасяваща какафония. А стрелбата продължава.

Докато пълзи през осеяната с играчки площадка, Джони дочува хрипливото дишане на Брад. „Голяма гимнастика падна днес, като се има предвид внушителния му корем“ — казва си той… но в следващия миг тази мисъл, писъците на жената и дори тътенът на стрелбата изцяло се заличават от съзнанието му. Изпитва усещането, че е попаднал в десния юмрук на Майк Тайсън.

— Това е оня — прошепва. — Боже Господи, това е оня идиот.

— Лягай на пода, за Бога! — Брад го сграбчва за ръката и го дръпва с все сила. Джони полита напред като автомобил, случайно освободил се от зле поставен крик — не знаеше, че се е изправил на четири крака, докато не се стовари отново на пода. Над главата му невидими куршуми раздират въздуха. Стъклото на сватбения портрет над стълбището се разбива на парчета — самата рамка глухо се удря в килима и похлупва на пода двете лица на снимката. Само след миг дървената топка на перилата на стълбището се разлита на трески. Брад забива глава в пода, като се старае да скрие лицето си, но Джони, забравил всичко друго, се взира в нещо, което се търкаля на най-горното стъпало.

— Какво ти става? — пита Брад. — Да не си решил да мреш?

— Това е оня, Брад — повтаря Джони. Навива кичур коса на пръста си и го дърпа с все сила, сякаш да се увери, че всичко случващо се е истина. — Дето… — Над главите им еква злобно бръмчене, напомнящо опъната китарена струна, сетне абажурът на лампата се пръсва на парчета и ги посипва със стъкла. — Дето караше синия микробус — най-сетне довършва писателят. — Застреля я другият — човекът — ама този караше.

Пресяга се и грабва една от фигурките, с които Ралфи си играе и която сега лежи захвърлена на пода в коридора, осеян вече не само с разхвърляни играчки, но и със стъкла. Играчката е извънземно с издуто чело; огромни, тъмни, баДемовидни очи, а устата му не е точно уста, ами нещо подобно на старовремски клаксон, който обаче представлява органична част от тялото на съществото. Облечено е в зеленикава униформа. Главата му е обръсната до голо, като се изключи един-единствен рус кичур. На Джони тази прическа му напомня за шлемовете на римските центуриони. „Къде ти е шапката? — мислено се обръща той към малката фигура, а куршумите свистят над главата му, пробиват тапетите и правят гредореда на трески. Играчката малко напомня на Спилбърговото И Ти 43 43 Извънземно създание, герой от едноименен филм на Стивън Спилбърг. — Б. пр. . — Къде ти е кавалерийската шапка бе, момче?“