Стивън Кинг - Отмъстителите

Одри Уайлър — която се бе уединила в кухнята с кутия нискоалкохолна бира и сандвич, когато започна стрелбата — застава в дневната и се опулва в почуда пред прозореца, без изобщо да си дава сметка, че все още стиска ръжена филийка с парченце салам и лист салата. Изстрелите се сливат в непрестанен, оглушителен тътен, като в Трета световна война, но Одри е в безопасност — огънят е насочен единствено към двете къщи отсреща.

Пред очите й червената каручка на Ралфи Карвър — „Бъстър“ — хвръква във въздуха и Одри забелязва, че от едната страна металът е нагънат почти във формата на цвете, играчката се прекатурва върху подгизналия труп на Дейвид Карвър, търкулва се от другата му страна и се преобръща, но следващият изстрел я огъва на две и я запраща в лехата с цветя. Следващите няколко изстрела откъсват дървената рамка с опъната на нея мрежа пред входната врата и тя се сгромолясва насред входното антре; още два откоса от микробуса „Фрийдъм“ на Баунти и безценните порцеланови фигурки на Пай стават на пух и прах.

В следващия миг в задницата на автомобила на Мери зейват дупки, резервоарът се подпалва и изригващите пламъци поглъщат цялата кола. Два от прозоречните капаци на Билингзли се откъсват от пантите. В пощенската кутия, окачена до входната врата, зейва дупка с големината на бейзболна топка, след което кутията пада на изтривалката и над нея се извива струйка дим. Вътре весело пламтят брошурата на „К-март“ 41 41 Верига евтини универсални магазини в САЩ. — Б.пр. и писмо от сдружението на ветеринарите в Охайо. В поредния оглушителен бумтеж чукчето на входната врата, което представлява посребрената глава на санбернар, изчезва безвъзвратно, като че отскубнато от ръката на невидим магьосник. Сякаш всичко наоколо изобщо не го засяга Питър Джаксън с мъка се изправя на крака, с мъртвата си съпруга на ръце. Кръглите му очила без рамка, чиито стъкла са изпръскани с вода, блестят на усилващата се светлина. Има съвършено неадекватния вид на човек, на когото са изгорели всички бушони. Но въпреки това стои там и Одри вижда, че като по чудо той е съвършено непокътнат съвършено…

„Лельо Одри!“

Сет. Гласът се чува съвсем слабо, но това със сигурност е той.

„Лельо Одри, чуваш ли ме?“

„Да! Какво става, Сет?“

„Това няма значение! — Гласът звучи на ръба на паниката. — Нали си имаш онова място? Убежището?“

Мохонк? Мохонк ли има предвид? Най-вероятно.

„Да, аз…“

„Отивай там! — вика немощният гласец. — Тръгвай ВЕДНАГА! Защото…“

Не довършва изречението, но не е необходимо. Одри вече е загърбила прозореца, пред който се откриваше страховитата престрелка на улицата, и тъкмо се е обърнала към стаята, където филмът отново се върти. Звукът е усилен до степен, на каквато (тя е сигурна) техният „Зенит“ изобщо не е способен. Сянката на Сет, издължена и някак зловеща, възторжено подскача нагоре-надолу по стената; напомня на Одри на рогатия демон от онази част от „Фантазия“, наречена „Нощ в планината“ — онова същество, от което най-много се страхуваше, когато беше малка. Сякаш самият Так се кълчи в тялото на детето, увива го, разтяга го и най-безмилостно го премята, карайки го да върши неща, далеч надхвърлящи физическите му възможности.

Но това далеч не е всичко. Тя се извръща към прозореца и поглежда навън. Отначало й се струва, че причината е в очите й, че с тях е станало нещо нередно — може би Так ги е разтопил или някак си е успял да им изкриви фокуса — но когато Одри вдига ръка пред лицето си, тя изглежда съвсем естествено. Не, нередното е в Поплър Стрийт. Улицата като че ли се изплъзва от нормалната перспектива по някакъв неописуем начин — чупките се гънат, ъглите на сградите се издуват, цветовете се размиват. Сякаш действителността всеки миг ще се втечни, а Одри подозира, че причината за това явление й е известна — дългата подготовка й мълчаливият растеж на Так вече са приключили. Настанало е времето за действие. Так строи, Так прави. Сет й каза да се махне, поне за кратко, но къде ще иде самият Сет?

„Сет! — опитва се да го извика тя, съсредоточавайки цялата си сила. — Сет, ела с мен!“

„Не мога! Отивай, лельо Одри! Веднага!“

Нечовешкото усилие, което се долавя в този глас, е непоносимо. Одри отново хуква към портала, който води в „бърлогата“, но вместо познатата стая, вижда горска поляна, която под лек наклон се спуска към каменна грамада. Наоколо цъфтят диви рози, Одри вдъхва аромата им и долавя примамливата, деликатна топлина на късната пролет, преминаваща в лято. В следващия миг до нея застава Джанис и я пита коя от песните на Саймън и Гарфънкъл й е най-любима, скоро след това двете жени потъват в дълъг разговор за „На път за вкъщи“ и „Аз съм камък“ 42 42 Хитове на Саймън и Гарфънкъл, популярни американски музиканти, които пеят заедно до 1970 г. — Б. пр. — онази, в която се казва: „Ако никога не бях обичал, нямаше да плача“.