Стивън Кинг - Отмъстителите

Двамата се отпуснаха малко театрално на колене и след като минаха през летящата врата, отново се озоваха в антрето на Карвърови. Белинда пак се наведе към прозореца. През дъха на дъжд и мокра трева се прокрадваше димът от пламналата къща, където едно време живееха Хобартови. Пороят може би ще ограничи пожара, но къде, за Бога, се бави пожарната? Къде отиват парите на данъкоплатците?

— Еехоо, Билингзли, кой е там?

След миг нечий мъжки глас (който не можа да разпознае) й отвърна:

— Тук сме седем души! Двойката от горния край на улицата…

„Сигурно Содерсънови“ — предположи Белинда.

— … плюс ченгето и онзи, дето умря жена му. И още господин Билингзли и Синтия от магазина!

— А вие кой сте? — викна в отговор Белинда.

— Стив Еймс! Аз съм от Ню Йорк! Имах проблеми с камиона, отклоних се от магистралата и се изгубих! Спрях пред магазина да се обадя по телефона!

— Горкият! — вметна Дейв Рийд. — Хич не му е провървяло!

— Какво става? — продължи гласът от другата страна на оградата. — Знаете ли какво става?

— Не! — викна в отговор Белинда. После се замисли ожесточено. Не може да няма друго за казване или други въпроси, но тя не се сещаше за нищо.

— Огледахте ли улицата? Чисто ли е? — попита Еймс. Белинда понечи да му отговори, но за миг се разсея от паяжината, увиснала от външната страна на мрежата. Стрехата над прозореца я беше спасила от бурята, но тук-там по ефирните нишки като миниатюрни, трептящи диаманти блещукаха дъждовни капчици. Собственикът й се мъдреше в средата на тънката плетеница. Не помръдваше. Сигурно е умрял.

— Госпожо? Питах дали…

— Не зная! — отвърна Белинда. — Джони Маринвил и мъжът ми отидоха да огледат, но сега се качиха на горния етаж да… — Не искаше да спомене думата „оръжие“. Може и да е глупаво от нейна страна — пораженско мислене — но това ни най-малко не променяше самото усещане. — … да огледат по-добре. А вие?

— Тук е пълна лудница, госпожо! Жената от горния край на улицата… — Мълчание. — Телефонът ви работи ли?

— Не! Няма телефон, няма ток!

Отново мълчание. После над затихващото плющене на дъжда, едва доловими, до нея долетяха думите „Майната му!“, изречени с по-тих глас. После проеча друг глас, който определено й бе познат, макар да не можа да го различи веднага:

— Белинда, ти ли си?

— Да! — отвърна тя и потърси с поглед помощ от останалите.

— Това е господин Джаксън — каза Джим Рийд иззад рамото на Ралфи. Сестра му го бе изпреварила в спасителната прегръдка на съня, но вероятно и той бе на път да заспи.

— Погледнах през вратата! — викна Питър. — Цялата улица е празна! Съвършено празна! Няма зяпачи нито от Хайъсинт, нито от съседните преки. Това струва ли ти се нормално?

Белинда се замисли, смръщи се и се огледа. Срещна единствено объркани погледи и сведени глави. После се обърна към прозореца.

— Не!

Питър се разсмя. Този звук я втрещи, както отнесените думи на малкия Ралфи Карвър одеве.

— Че кой би излязъл на улицата? — сопна се Ким Гелър. — Кой разумен човек? Като вижда, че се стреля, пищят хора и прочие?

Белинда не знаеше какво да отвърне. Доводите бяха логични, но все пак не звучаха правдоподобно… защото, когато се намират в беда, хората не се държат логично. Просто излизат и зяпат. Обикновено гледат да стоят на безопасно (по свое усмотрение) разстояние, но все пак идваха.

— Сигурен ли си, че на ъгъла няма хора? — извика тя.

Този път мълчанието се проточи толкова дълго, че Белинда се накани да повтори въпроса, но в този миг се обади трети глас. Веднага позна Олд Док:

— Ние нищо не виждаме, обаче от дъжда над асфалта се е вдигнала мъгла! Не можем да бъдем сигурни, докато не се разсее!

— Но нали не се чуват? — отново се обади Питър. — Чувате ли от север да се задават сирени?

— Не! — отвърна Белинда. — Сигурно е от бурята!

— Не мисля — вметна Ками Рийд. Тя говореше за себе си, на себе си, а не на останалите — ако „СТАРИЯТЪ КИЛЕРЪ“ не бе тъй близо до мивката, Белинда надали въобще би я чула. — Не, съвсем не смятам така.

— Излизам да прибера жена си! — викна Питър. Няколко гласа веднага запротестираха. Белинда не успя да различи думите, но нямаше как да не долови емоционалната окраска.

Изведнъж паякът — който преди малко бе помислила за мъртъв — претича по паяжината, улови се за една копринена нишка и се закатери, докато се изгуби от погледа й. „Значи все пак не бил мъртъв — помисли си Белинда. — Само се е преструвал.“