Стивън Кинг - Отмъстителите

— Да, мила — отвърна тя, удивлявайки се за пореден път колко южняшки звучи — или поне по свое мнение — когато съобщава лоши новини. Може би това бе част от живота на чернокожите, която никой все още не бе успял да вмести в академичен курс. Но в нейния случай най-чудното бе, че никога през живота си не бе слизала по на юг от линията Мейсън — Диксън 39 39 Границата между щатите Мериленд и Пенсилвания, разделителна линия между робовладелския Юг и Севера до Гражданската война (1861–1865). — Б. пр. .

— Да, мила, страхувам се, че е така.

Сюзи захлупи лице с длани и захълца. Дейв Рийд я придърпа към себе си и тя отпусна глава на рамото му. Когато Ким се опита да я откъсне от момчето, Сюзи не помръдна.

Майка й отправи към Дейв злобен поглед, но той изобщо не го забеляза. Тогава тя се обърна разядосана към Белинда:

— Защо й говориш такива неща?

— Момичето лежи отпред на верандата, а с оная ми ти червена коса трудничко ще бъде да не се забележи.

— Стига, стига — намеси се Брад. Хвана я за китката и я привлече към мивката. — Недей да я разстройваш.

„Само дето вече е прекалено късно“ — мислено отбеляза Белинда, но благоразумно си замълча.

Над мивката имаше прозорец. Отдясно бе желязната ограда, която делеше Карвърови от мястото на Олд Док. Дори се виждаше зеленият покрив на къщата на Билингзли. Облаците над него като че ли вече се разсейваха.

Тя се обърна, надигна се и се намести на ръба на мивката. После се наведе към замрежения прозорец, усещайки миризмата на металната рамка и на лятната влага. Тази смесена миризма породи у нея моментно чувство — едновременно приятно и болезнено — на носталгия по детството. „Странно — рече си тя, — все миризмите събуждат най-ярък спомен за миналото.“

— Еехооо! — провикна се през свитите си на фуния длани. Брад я сграбчи за рамото, очевидно решен да прекрати начинанието й, но тя го отблъсна. — Еехооо, Билингзлиии!

— Недей, Би — намеси се Ками Рийд. — Не е много разумно.

„А какво би било по-разумно? — запита се Белинда. — Да си седим ей тъй на пода и да чакаме кавалерията?“

— Давай, за Бога — рече Джони. — Какво лошо има в това? Ако ония, дето стреляха, са наблизо, надали е голяма тайна къде сме се скрили. — При тези думи го осени идея и той се отпусна на пода пред съпругата на починалия пощенски служител. — Кърстин, Дейвид имаше ли пистолет? Или ловна пушка?

— В бюрото му има пистолет — отвърна тя. — Второто чекмедже отляво. Заключено е, но ключът се намира в голямото чекмедже отгоре.

Джони кимна.

— А бюрото? То къде е?

— О, в неговия малък кабинет. На горния етаж, в дъното на коридора.

Изрече всичко това, без да отделя очи от коленете си, очевидно изучавайки ги задълбочено, после вдигна към него разсеяния си, изпълнен с отчаяние поглед.

— Той е вън на дъжда. И приятелката на Сюзи, и тя. Не бива да ги оставяме под дъжда.

— Вече спира — увери я той, но изражението му издаваше, че собствените му думи в този момент му звучат съвършено безсмислено. Но те като че ли бяха достатъчни на Пай или поне засега, а според Белинда това бе по-важното. Може би се дължеше на тона на Джони. Думите може и да бяха безсмислени, но Белинда никога не го бе чувала да говори толкова нежно. — Ти се погрижи за децата, Кърсти, а другото засега го остави.

Изправи се и запълзя към летящата врата.

— Господин Маринвил? — повика го Джим Рийд. — Може ли да дойда с вас?

Но като понечи да остави Ралфи, в очите на момченцето блесна паника. Палецът шумно изскочи от устата му и детето се впи в Джим като бръшлян, мърморейки: „Не, Джим, не“, толкова жално, че Белинда направо изстина. Сигурно нощем, като останат самички в килиите си, лудите си говорят така.

— Остани тук, Джим — посъветва го Джони. — Брад? Ти какво ще кажеш? Малка разходка до по-високите надморски височини за прочистване на синусите.

— Естествено. — Брад погледна Белинда и в погледа му се четеше онази смесица от любов и раздразнение, която е присъща единствено на съпрузи, женени повече от десет години. — Наистина ли смяташ, че няма страшно, ако тая мойта жена продължава тъй да крещи?

— Повтарям ти, какво лошо има в това?

— Бъди внимателен — нареди Белинда и погали Брад по гърдите. — Обещай ми да ходиш с наведена глава.

— Обещавам да ходя с наведена глава.

Тя отмести поглед към Джони.

— А сега и ти.

— А? О! — Той я озари с очарователна усмивка и Белинда в миг прозря, че винаги когато дава обещания на дами, Джон Едуард Маринвил се усмихва по същия начин. — Обещавам.