Стивън Кинг - Отмъстителите

Но вместо това погледът й се плъзна по кухненските мебели — тя бе просто безпомощен пътник в своето тяло, което Так бе заставил да се обърне и да застане пред полицата с подправките, карайки ръката й да отвори шкафчето над нея. Другата й ръка посегна към жълтата кутия, запрати я на пода и макароните се разпиляха по жълтия линолеум. Последва брашното, което посипа целите й крака. Ръката й се шмугна в дупката между кутиите и сграбчи оформената като мечка пластмасова кутия, пълна с мед. Другата й ръка се стрелна към капака, отвинти го и го захвърли. След миг кутията бе надвесена над отворената й в очакване уста.

Ръката обхвана издутото коремче на мечката и започна ритмично да стиска — както навремето стискаше клаксона на детския велосипед на Одри. Кръвта от разбития й нос се стичаше в гърлото й. Гъстият мед, който едва не я задави от сладост, изпълваше цялата й уста.

— Гълтай! — крещеше Так, вече със собствения си глас.

— Гълтай, мръснице!

И тя гълташе. Преглътна веднъж, после втори път. На третия път гърлото й се сви като юмрук. Трахеята й се задръсти от кошмарната сладка течност. Жената се отпусна на колене и се повлече през кухнята — тъмночервената й коса надвисна пред очите й и цялата полепна от меда, примесен с кръв. Лепкавата маса изпълваше целия й нос и капеше по пода.

Известно време не можеше да диша и белите звездички, които танцуваха пред очите й, почерняха. „Ще се удавя — рече си тя. — Ще се удавя в мед.“

Сетне трахеята й се отпуши — макар и не много, но достатъчно, за да поеме дъх през лепнещото си от мед гърло, стенейки от ужас и болка.

Так накара Сет да коленичи на изранените си колене и закрещя в лицето й:

— Да не си посмяла да ме напуснеш! Да не си посмяла! Да не си посмяла! Разбра ли? Глупава крава такава, кимни в знак, че разбираш!

Ръцете му — онези, които не се виждаха, и които се намираха в съзнанието й — я сграбчиха и в миг главата й се залюшка нагоре-надолу, като при всеки удар челото й се хласваше в пода, а Так се смееше. Смееше се. Сигурно щеше да я блъска така, докато загуби съзнание и припадне насред цялата свинщина, която сама бе натворила.

После, тъй ненадейно, както бе започнал да я блъска, я остави на мира. Ръцете му изчезнаха. Усещането за неговото присъствие също бе изчезнало. Одри предпазливо вдигна поглед, избърсвайки с длан носа си, като продължаваше с мъка да вдишва и да издишва рязко, почти конвулсивно. Цялото й чело туптеше. Вече усещаше надигащите се цицини.

Момченцето се взираше в нея. Струваше й се, че наистина бе момченцето. Не беше съвсем сигурна, но…

— Сет?

За миг той остана неподвижен — не кимна, но и не поклати глава в знак на отрицание. После пресегна мръсната си ръчичка и обърса меда от брадичката й; тя почти не усети допира на пръстите му.

— Сет, къде отиде то? Къде е Так?

Той се мъчеше. Виждаше се как се бори. Вероятно със страха си, макар да не бе сигурна дали той изпитва страх. Но дори и да изпитваше, в момента най-вероятно се мъчеше да надмогне засегнатите си комуникативни способности. Издаде някакъв гъргорещ звук, който приличаше на бълбукането на въздуха в тръбите в банята, и Одри реши, че това ще бъде всичко. После, тъкмо когато се опитваше да се изправи на крака, той успя да изрече две задавени думи.

— Отиде. Строи.

Тя го погледна, продължавайки да диша през пласта мед, полепнал по гърлото й, макар в момента изобщо да не му обръщаше внимание. Стори й се, че при думата „отиде“ сърцето й затуптя малко по-бързо. Трябваше да се досети, особено след случилото се току-що…

— Отишъл е да строи, така ли? В пясъчника? Или другаде? Това ли искаш да ми кажеш? Къде отиде да строи?

— Строи — повтори Сет. Личеше, че се измъчва, от старание чак главата му се поклащаше. Най-сетне съумя да каже. — Прави.

„Ясно, прави, готви нещо. Так строи. Так прави нещо. Какво прави… освен да създава неприятности?“

— Той — започна Сет. — Той. Той. Той…!

Момченцето се плесна по бедрото с раздразнение, каквото преди не бе забелязвала у него. Хвана юмручето, с което се бе ударил, и освободи пръстчетата.

— Недей, Сет. — Стомахът отново я сви и й се пригади, но тя се овладя. — Недей, спокойно. Кажи ми, ако можеш. Но и да не можеш, няма нищо страшно. — Чиста лъжа, но ако продължава да го притиска, както е напрегнат, може би изобщо няма да успее да й каже. Че и по-лошо, може да изчезне. И да остави топлото момчешко телце на разположение на Так, който тъй лесно се настаняваше в него.