Стивън Кинг - Отмъстителите

— Как мислиш, Хос? Кажи, моето момче.

— Лъже, татко — отвърна гласът на Дан Блокър… и като че ли витаещото във въздуха дете за миг наистина заприлича на Блокър.

— Малък Джо?

— Лъже, татко.

— Руут-руут-руут-руут!

— Млъквай, Рути — сопна се гласът на Снейк Хънтър. Сякаш цял състав невидими умопомрачени се бяха събрали да й изнесат спектакъл. Когато съществото заговори отново, Снейк Хънтър бе изчезнал и на негово място се бе завърнал Бен Картрайт, суровият Мойсей от Сиера Невада.

— Тук, в Пондероса, не търпим лъжци, госпожо. Нито пък бегълци. Та как смятате да постъпим с вас сега?

„Не ми причинявай болка“ — опита се да каже тя, но от устните й не излезе нито звук, нито дори шепот. Опита се да активира вътрешната връзка, представяйки си малкия червен телефон, само че с надпис „СЕТ“ на слушалката. Страхуваше се да установи пряк контакт със Сет, но никога досега не бе изпадала в подобна бъркотия. Ако то реши, че иска смъртта й…

Представяше си съвсем ясно самия телефон и как говори по него, а онова, което имаше да каже, бе болезнено просто — „Не му позволявай да ми причини болка, Сет. В началото ти имаше някаква власт над него, зная това. Макар и не кой знае каква, но все пак власт. Ако ти е останала макар и мъничко — сила или влияние върху него — моля те, не му позволявай да ми причини болка, не му позволявай да ме убие. Може и да съм нещастна, но не чак толкова, че да искам да умра. Поне засега.“

Потърси човешки искри в очите на реещото се пред нея създание — някакъв, макар и най-малък знак за присъствието на Сет — но те бяха съвършено безизразни.

Внезапно лявата й ръка се стрелна нагоре и я зашлеви по лявата страна така силно и шумно, сякаш се прекърши суха съчка. Кожата й пламна — като че облъчваха лицето й с кварцова лампа. Лявото й око се насълзи.

В този миг другата й ръка изникна пред очите й като индийска змия, подмамена от свирнята на змиеукротителя. Застина за миг, после се сви в юмрук.

„Не — опитваше се да каже Одри, — не, моля те, моля те, Сет, не му позволявай“, но и този път нищо не излезе и юмрукът се стрелна надолу, кокалчетата й се сториха невероятно бели в призрачната стая, а в следващия миг носът й сякаш се пръсна и се превърна в облак от бели точки, които се разхвърчаха като пеперуди. Дори когато по устните и брадичката й бликна топла кръв, те продължаваха да пърхат като обезумели пред очите й. Тя политна назад.

— Тази жена е срам за правдата в двайсет и трети век! — строго каза полковник Хенри — с всеки пореден епизод на проклетия анимационен сериал този глас й се струваше все по-самодоволен и все по-омразен. — Прегрешенията й трябва да бъдат разобличени.

Хос: Точно така, полковник! Трябва да покажем на тази мръсница кой командва тук! — Руут-руут-руут-руут!

Каси Стайлс: Съгласна съм с Рути! А като начало най-добре да я подсладим!

Одри отново тръгна нанякъде — или по-скоро бе накарана да върви. Дневната стая отплува покрай нея като пейзаж иззад прозореца на влак. Лявата й страна пулсираше. Носът й пламтеше. Усещаше вкус на кръв по зъбите си. Извика в съзнанието си образа на друг телефон от ерата на „МотоКопс“ — от онези, на които виждаш човека, с когото разговаряш — и си представи как разговаря лице в лице със Сет. „Моля те, Сет, аз съм твоята леля Одри, не ме ли позна, макар й с различна коса? Так ме накара да я боядисам, за да приличам на Каси, а когато излизам, трябва да си слагам синя панделка, точно като Каси, но въпреки това аз съм твоята леля Одри, която те прие в дома си, която те закриля, или поне се опитва, но сега се налага ти да ме защитиш. Не му позволявай да ми причини много болка, моля те, Сет, не му позволявай.“

Кухнята беше тъмна и приличаше на купа, пълна с мрачни сенки. Докато прекосяваше с бърза крачка пода, покрит с жълт линолеум (жизнерадостен наглед, когато бе чист, но сега бе адски мръсен, сякаш болен от жълтеница), й хрумна ужасяващо логична мисъл — защо пък Сет да й помогне? Дори ако чува посланията й и все още е в състояние да помогне, защо да го прави? Да избяга от Так означаваше да остави Сет на произвола на съдбата, а преди миг тя се канеше да направи именно това. Ако момченцето все още съществува, то знае това не по-зле и от самия Так.

Немощен стон, по-слаб и от въздишката на смъртноболен човек, се откъсна от устните й, когато окървавените й пръсти затърсиха ключа на лампата над печката, напипаха го и го натиснаха.

— Да я подсладим малко, татко! — изскимтя малкият Джо Картрайт. — За Бога, трябва да я подсладим! — Гласът постепенно се извиси и премина в металическия смях на робота Рути. Одри вече си пожелаваше да изгуби разсъдъка си. Би било много по-добре. Или поне така й се струваше.