Стивън Кинг - Отмъстителите

— Виж — каза Хърб, — това е баща ми преди да се среши сутрин.

Исках да се засмея — знам, че му доставя удоволствие да ме разсмива — но изобщо не можах. Наоколо подчертано натрапчиво, едва ли не впиващо се в нас, усещах присъствието на Сет. Както човек предусеща задаването на буря.

В същия миг той самият влезе в кухнята — с дървената си походка — а на лицето му беше изписана онази ужасна гримаса, която показва, че нещо не се вмества в общия план на живота. Само дето това не е той, просто не е . Сет е най-сладкото, най-милото, най-отвореното към света дете, което познавам. Но у него има още една личност, която напоследък се появява все по-често. Това е онзи с дървената походка. Който души наоколо като куче.

Хърб попита какво става, какво го мъчи, а след това най-ненадейно се пресегна — Хърб имам предвид — и дръпна долната си устна. Дръпна я като щора и започна да я извива, докато я разкървави. Горкичкият, през цялото това време очите му сълзяха от болка и излъчваха възожно най-уплашеното изражение, а Сет го гледаше с онази злобна физиономия, която означава „Ще правя каквото си поискам, не можете да ми попречите“. И може би наистинане сме в състояние, но мисля — или понякога ми се струва — че истинският Сет може.

— Остави го на мира! — викнах му. — Веднага го остави на мира!

Когато другият, не-Сет, побеснее, очите му от кафяви стават черни. Извърна поглед към мен и в същия миг моята ръка се вдигна и се зашлевих през лицето. Толкова силно, че очите ми се насълзиха.

— Накарай го да престане, Сет! — продължих. — Не е честно. Каквото и да се е случило, не сме виновни. Дори не знаем за какво става дума.

Отначало нямаше никаква реакция. Просто се беше вторачил в мен с черните си очи. Ръката ми отново се вдигна, но после злобният поглед, с който ме фиксираше, поомекна. Не много, но все пак видимо. Ръката ми се отпусна, а Сет се обърна и се втренчи в отвореното шкафче над мивката. Чашите от мама са наредени на най-горния рафт — изработени са от красив уотърфордски кристал и ги използвам само в празничен ден. Тъй или инак, бяха горе , Когато Сет ги погледна, се пръснаха една по една, досущ глинени патици в стрелбище. Когато и единайсетте чаши ста — наха на парчета, Сет ме изгледа с онази гадна, злобна усмивка, която понякога се появява на лицето му, като го ядосаш, и той те наказва. С едни такива черни очи, които из — глеждат тлкова старчески на детската му физиономия.

Разплаках се. Не можах да се сдържа. Казах му, че е лошо момче и да се маха. При тези думи усмивката му помръкна. Никак не обича да му правят забележка, но тези думи най-много ги мрази. Очаквах пак да ме накара да се самонакажа, но в този миг Хърб застана пред мен и повтори моите думи — каза му да излезе да се поуспокои, после да се върне и може би ще успеем да поправим случилото се, каквото и да е то.

Сет излезе и още преди да стигне до стълбите, другото му „аз“ изчезна или вече беше на път да изчезне. Дори не вървеше с ужасната дървена походка (Хърб я нарича „Походката Рути робота“). По-късно го чухме да плаче в стаята си.

Хърб ми помогна да разчистим стъклата, а аз през цялото време ревах като идиотка. Той обаче не се опита нито да ме успокои, нито да ме разсмее с някоя от своите шеги. Понякога се държи много мъдро. Когато приключихме (колкото и да е чудно, не успяхме да се порежем нито веднъж), заяви, че очевидно Сет е загубил нещо. Отвърнах, че няма съмнение, драги ми Шерлок, как стигнахте до това заключение. После ми стана мъчно, прегърнах го и се извиних, че не съм искала да бъда толкова гадна. Той отвърна, че знае, а после обърна глупавия балтистки трактат и написа на гърба — „Какво ще правим?“

Поклатих глава. Много често дори не смеем да говорим на глас от страх, че ни подслушва — не-Сет, искам да кажа. Хърби смачка брошурката и я хвърли в боклука, но това не ме успокои. Извадих я и я накъсах на парченца. Но преди това се улових да гледам потното, измъчено лице на корицата.

„ДОБРЕ ДОШЛИ В АДА.“

Това Хърб ли е? Или съм аз? иска ми се да отговоря „не“, но понякога наистина се чувствам като в ада. Всъщност доста често. Инак защо да водя този дневник?

Сет спи. Изтощен е, вероятно. Хърби е в задния двор и претьрсва всичко, въпреки че Сет вече е проверил навсякъде, струва ми се. Поне узнахме какво липсва — един от неговите Пауър Уегънс, а именно „Дрийм Флоутър“. Той има всичките боклуци на МотоКопс — фигурките, щаба, центъра за кризисни съвещания, празненството на Каси, хангара с Пауър Уегънс, цели два електрчески пистолета, че дори „летящи чаршафи“ за леглото си. Но най-много от всичко обича самите микрбуси. Те са доста големи, крайно футуристични на вид играчки, работещи с батерии. Повечето имат крила, кошто се изваждам посредством едно лостче отдолу, а освен това имат радар на покрива, който наистина се въртят (радарът на „Дрийм Флоутър“ на Каси Стайлс има сърцевидна форма; при това след тридесет години дебати за равноправието и създаването на модели за подражание и за момичетата — направо ми се гади), освен това мигащи светлини, сирени, космически бластер и какво ли още не.