Стивън Кинг - Отмъстителите

„Ти се шегуваш“ — недоверчиво бе казал Бил. „О, Бил, мисля, че не се шегувам“ — бе отвърнал Джони и нещо в тона му явно успя да въздейства на другия — най-малкото думите му прозвучаха по-скоро жаловито, отколкото невярващо. „Но защо? — поиска да знае той. — Мили Боже, защо точно тук? Още не сме пристигнали, но вече усещам как коефициентът ми за интелигентност започва да спада. Изпитвам непреодолимо желание да се абонирам за «Рийдърс Дайджест» и да слушам обажданията на слушатели по горещата линия. Тъй че ми обясни защо. Мисля, че поне това ми дължиш. Първо ми сервираш проклетия сладникаво-захаросан детектив, а сега ме водиш в това безумно предградие, където не са и чували за по-силна напитка от плодовия коктейл. Обясни ми каква е тая работа, а?“ А Джони бе отвърнал: „Добре, работата е там, че всичко свърши.“

Не, разбира се, че не. Белинда бе изрекла тези думи. Не Бил Харис, а Белинда Джоузефсън. Току-що.

Джони с усилие пропъди спомените си и се огледа. Седеше на пода в дневната и стискаше студената и неподвижна длан на Кърстин. Белинда се бе надвесила над ранената с кърпа за чинии в ръка, а на рамото й бе преметната платнена салфетка. Белинда не плачеше, но въпреки това на лицето й бе изписана истинска обич и мъка, която трогна Джони. Тя попиваше кръвта от лицето на Кърстин, разкривайки онова, което бе останало от него.

— Каза ли… — започна той.

— Чу ме. — Без да се обръща, Белинда протегна окървавената кърпа и Брад я взе. Възрастната жена свали салфетката от рамото си, разгърна я и я просна върху лицето на мъртвата. — Бог да я прости.

— Бог да я прости — повтори Джони. Имаше нещо хипнотично в малките червени макове, които разцъфнаха върху бялата ленена кърпа — три откъм сгърчената подутина, която представляваше носът на Кърстин, две от другата страна и десетина на челото й. Той избърса с длан плувналото си в пот чело. — Господи, ужасно съжалявам.

Тя го погледна, после отмести поглед към съпруга си:

— Предполагам, че всички изпитваме едно и също. Въпросът е какво ще правим сега?

Но преди да й отговорят, в стаята влезе Ками Рийд. Лицето й бе пребледняло, но спокойно.

— Господин Маринвил?

Той се обърна към нея:

— Джони.

Наложи й се доста да размисли — поредният пример за забавени мисловни реакции вследствие на шок — преди да разбере, че й предлага да му говори на ти. Най-сетне схвана и кимна:

— Джони… разбира се. Намери ли пистолета? А патрони има ли?

— Отговорът е „да“ и на двата въпроса.

— Може ли да ми ги дадеш? Моите момчета искат да отидат за помощ. Размислих и реших да им разреша. Но им е необходим пистолетът на Дейвид.

— Нямам нищо против да им го дам — отвърна Джони, без сам да знае дали е напълно искрен, — но излизането от къщата може да се окаже крайно опасно, не мислиш ли?

Погледът й бе съвършено спокоен и нито очите, нито гласът й издаваха и следа от нетърпение, но като заговори, тя докосна едно петънце кръв на блузата си. Малък спомен от разкървавения нос на Елън Карвър.

— Давам си сметка за опасността и изобщо нямаше да ги пусна, ако трябваше да минат по улицата. Но те знаят някаква пътека, която минава през горичката зад къщите. По нея ще стигнат до Андерсън Авеню. Там има изоставена постройка, която беше склад на една транспортна фирма…

— Вийдън Брадърс — вметна Брад.

— … а отзад има паркинг, под който минава тръбопровод чак до Кълъмбъс Авеню. Ако не друго, поне ще се доберат до работещ телефон, за да известят какво става тук.

— Кам, умеят ли твоите момчета да боравят с пистолет?

Пак същият спокоен поглед, който сякаш питаше — „Нима намекваш, че нищо не разбирам?“

— Преди две години заедно с баща ми изкараха курс по стрелба.

— Ако Джим и Дейв знаят за тази пътека, тя може би не е тайна и за нападателите — отбеляза Джони. — Мислила ли си по въпроса?

— Да. — Нетърпението й най-сетне започна да излиза наяве, но едва доловимо. Джони се възхити на сдържаността й. — Но тези… ненормалници… не са местни жители. Не може да са. Някой от вас виждал ли е такива микробуси досега?

„Може и да съм ги виждал — мислено й отвърна той. — Все още не съм сигурен къде точно, но ако имах време да помисля…“

— Не, но ми се струва, че… — започна Брад.

— Преселихме се тук през 1982-ра, когато момчетата бяха тригодишни — заяви Ками. — Те твърдят, че никой освен децата от квартала не знае и не използва тази пътека. Знаят, че има тръбопровод и им вярвам.

„Несъмнено — рече си Джони, — но това не е толкова важно. Както и надеждата, че ще доведат някого на помощ. Просто искаш да ги махнеш оттук, нали?“