Стивън Кинг - Отмъстителите

Понечи да се обърне. Синтия го сграбчи за рамото:

— Фотоапаратът може да почака, господин Билингзли.

Тези думи, като че ли донякъде му припомниха в каква ситуация се намираха.

— Да… Сигурно, но…

Сякаш чула разговора им, птицата се извърна и вторачи кръвясалите си очи към къщурката на Билингзли. Розовият й череп чернееше от набола перушина. Човката й напомняше на жълта кука.

— Това мишелов ли е? — попита Синтия. — Или може би лешояд?

— Мишелов? Лешояд? — Олд Док сякаш се стресна от тези думи. — Боже мили, не. През целия си живот не съм виждал подобна птица.

— Искаш да кажеш в Охайо — намеси се Коли, макар да знаеше, че Билингзли съвсем няма предвид това, но все пак искаше да се увери.

— Не, искам да кажа никъде.

Хипарят отмести поглед от птицата към ветеринаря, после пак се вгледа в гадината и запита:

— А какво е тогава? Някакъв нов вид ли?

— Ами, нов вид, на баба ти хвърчилото! Извинете грубия израз, млада госпожице, но това е някакъв шибан мутант! — Като омагьосан проследи с поглед птицата, която разтвори криле и ги размаха, придвижвайки се малко по-нагоре по бедрото на Мери. — Вижте колко е голямо тялото и колко са малки крилата в сравнение с него — пред тая проклетия щраусът е направо чудо на аеродинамиката! Струва ми се, че крилата му дори не са еднакви на дължина!

— И аз така мисля — потвърди Коли.

— Ама как лети? — настояваше ветеринарят. — Как въобще може да лети?

— Не зная, но лети. — Синтия махна към плътните талази дим, които се стелеха в долния край на улицата и закриваха всякакви следи от човешки живот отвъд Хайъсинт Стрийт. — Излетя от дима. Видях я.

— Сигурен съм, че сте я видели, не съм си и помислял, че някой е минал оттук с… с птицемобила си и я е пуснал, но как изобщо е способна да лети, е извън… — Замлъкна и се вторачи в създанието. — Разбирам защо отначало сте го взели за мишелов — преди да се замислите, разбира се. — Коли установи, че Олд Док вече май си говори сам, но въпреки това продължи да го слуша внимателно. — Наистина Прилича на мишелов. Обаче както би го нарисувало дете.

— А? — озадачи се Синтия.

— Както би го нарисувало дете — повтори Билингзли. — Което вероятно го е объркало с белоглав орел.

Като гледаше Ралфи Карвър, на Джони му се свиваше сърцето. Настанен до Джим Рийд, чиято загриженост бе отстъпила място на въодушевлението от предстоящата мисия, хлапето седеше между печката и хладилника с палец в уста, а отпред върху панталонките му се бе разпростряло голямо мокро петно. От предишните глезотии не бе останала и следа. Очите му бяха огромни, застинали и бляскави. Вдигна замаян поглед към Джони — досущ като наркоманите, които писателят познаваше навремето.

Той влезе в кухнята и остави Ели на земята. Малката не искаше да го пусне, но писателят най-сетне успя да махне ръчичките й от шията си. И нейният поглед беше замаян от шока, но му липсваше онзи примирен блясък, който Джони забеляза в очите на брат й. Вниманието му бе привлечено от Ким и Сюзи Гелър, които седяха прегърнати на пода. „Мама сигурно е повече от доволна“ — мислено отбеляза Джони, припомняйки си как преди малко жената видимо се съревноваваше с младия Дейв Рийд за правото над момичето. Тогава спечели той, но сега му предстояха далеч по-бляскави дела — готвеше се да потегля към Андерсън Авеню и други, незнайни места. Това обаче ни най-малко не променяше факта, че тук имаше две деца, които от обед насам бяха вече сираци.

— Ким? — обърна се към седналата на пода жена. — Би ли ми помогнала с…?

— Не — отсече тя, при това съвсем спокойно. Погледът й не изразяваше предизвикателство, в тона й не се долавяше истерия… но и никакво съчувствие. С дъщеря й се бяха прегърнали — какво по-хубаво от това, две момичета, които си седят и изчакват бурята да отмине. И това бе разбираемо, може би, но въпреки това Джони страшно се ядоса — изведнъж тя се превърна в символ на всички онези негови познати, чиито физиономии добиваха крайно отегчен вид, когато разговорът се завърти около СПИН, бездомни деца или загиването на тропическите гори; тя бе олицетворение на всички онези, които някога са прескачали спящите на тротоара бездомници, без дори да ги погледнат. Както и на него му се бе случвало да постъпва. Представяше си как я сграбчва, рязко я изправя на крака, извръща я със замах и я изритва по кльощавия, среднозападняшки.задник. Тогава сигурно ще се пооживи. А дори това да не подейства, поне той самият със сигурност щеше да се почувства малко по-добре.