Стивън Кинг - Отмъстителите

— Няма страшно. Няма страшно, миличък, ще се грижа за теб.

— Страшна полза — продума Ралфи през плач, а Джони притисна длан към устата си толкова силно, че едва що не потече кръв. Инак щеше да избухне в неуправляем, зловещ, налудничав смях.

И ако онези са добри, защо застреляха мама и татко?

— Хайде, момчета — каза, изправи се и се извърна към близнаците: — Експедицията започва.

На Поплър Стрийт слънцето вече залязваше. Беше прекалено рано, но въпреки това то се спускаше към хоризонта. Беше се облещило като зло око, което обагряше в червено локвите, тротоарите и верандите. Натрошените късчета стъкло, с които бе обсипана уличката, светеха като въгленчета. Очите на псевдомишелова, който се отдели от тялото на Мери Джаксън и прелетя до ливадата на Карвърови на невероятните си крила, лъщяха като бездънни червени ями. Птицата се спусна на ливадата, местейки поглед от тялото на Дейвид Карвър към приятелката на Сюзи Гелър. Явно не можеше да реши с кого да започне. Толкова много храна и толкова малко време. Най-сетне предпочете бащата на Ели и Ралфи и тромаво заподскача към него. На единия й крак се забелязваха пет жълти нокътя, а на другия имаше само два.

На отсрещната страна на улицата, в дома на Уайлърови — сред миризма на мръсотия, престояли кренвирши и доматена супа — телевизорът гърмеше. Тъкмо течеше първата сцена в бара от филма „Отмъстителите“.

— Ти си много смела дама — тъкмо казваше Рори Калхун. С многознайна, злорада насмешка в гласа, която означаваше — „Кукличке, още преди да е свършила тая скапана овесена опера, ще те схрускам като сладолед, знаем го и двамата.“ — Що не седнеш да пием по едно? Да ми донесеш късмет?

— Не пия с боклуци — ледено отвърна Карън Стийл и всичките хора на Рори Калхун — тоест онези, които понастоящем не бяха изпокрити из града — зацвилиха гръмогласно.

— Не си ли малко люта? — съвършено спокойно подхвърли Рори и всичките му хора се разсмяха още по-шумно.

— Искаш ли още „Доритос“, Пит? — запита Так. Изрече тези думи с гласа на Лукас Маккейн, който препускаше и из други каубойски филми по кабелната.

Питър Джаксън, който седеше на дивана пред телевизора, не отвърна. Беше се ухилил до уши. По лицето му танцуваха сенки, които от време на време караха усмивката му да изглежда като безмълвен писък, но той наистина се усмихваше.

— И все пак ще трябва да си вземе, тате — каза Так с леко мутиращия глас на Джони Крофорд, който играеше сина на Лукас. — Те са хубавите. Направо отлични. Хайде, господин Джаксън.

Момчето протегна мръсната си шепа, пълна с чипс, и я размаха под носа на Питър Джаксън. Той обаче не му обърна никакво внимание. Беше се зазяпал в телевизора, дори нейде отвъд телевизора, а очите му бяха изхвръкнали навън, като на екзотична дълбокоокеанска риба, която изведнъж е претърпяла експлозивна декомпресия. И се ухили.

— Май-май, ней гладен, тате.

— Мисля, че е гладен, синко. Умира от глад. Нали си гладен, а, Пит? Просто има нужда от малко помощ, това е. Тъй че взимай проклетите картофи!

В стаята се чуваше някакво непрестанно, приглушено бръмчене. За миг по екрана на телевизора пробяга искра статическо електричество — Рори Калхун тъкмо се опитваше да целуне Карън Стийл. Тя му зашлеви такава плесница, че шапката му отхвръкна. В същия миг циничната му, подигравателна усмивка се стопи. Никой — дори жените — не може безнаказано да сваля шапката на Джеб Мърдок.

Питър си взе от предложения чипс. Ръката му подмина неизменно ухилената уста и вместо това започна да раздробява картофките и да ги тъпче в носа му, като някои от по-малките трохи дори успяваха да се задържат в ноздрите му. Неестествено изпъкналите му очи не се откъсваха от телевизора нито за миг.

— Не чак толкоз високо, господин Джаксън. — В този миг говореше сериозният глас на Хос Картрайт. Хос бе един от любимците на Сет преди Так да се настани в съзнанието му, тъй че сега бе любимец и на Так. — Дай пак да опитаме, какво ще кажеш?

Ръката бавно се смъкна надолу, поклащайки се като товарен асансьор. Този път чипсът уцели устата на Питър и мъжът машинално задъвка. Так му се усмихна чрез устата на Сет. Надяваше се — и той изпитваше някакви свои, чудати емоции, но те не приличаха много на човешките — че Питър харесва чипса, защото това щеше да бъде последната храна, която щеше да погълне в живота си. Бе изсмукал огромни количества от жизнената му сила, като отначало възстанови енергията, която бе изразходвал днес следобед, после се зареди с нова. Подготвяйки се за следващата стъпка.