Стивън Кинг - Отмъстителите

Продължи напред, а когато воят екна отново, но този път на два, три, дори четири гласа — изобщо не реагира. Мислеше единствено за пътеката, разклонението, приятеля. Так провери за последен път съзнанието му (не му отне дълго, тъй като в главата на Питър не бе останало кой знае какво за проверяване) и се оттегли.

Сега беше насаме с жената. Знаеше защо я е оставил жива — като птичката, която живее не къде да е, а в самата паст на влечугото, и за нея зъбите на крокодила изобщо не са страшни, защото ги чисти, но Так нямаше да я държи дълго. В много отношения момченцето бе забавен „домакин“, може би единственият, в който Так можеше да живее и да се развие толкова, но по ирония на съдбата имаше един недостатък — тялото му не бе в състояние да изпълни кроежите и желанията на Так. Можеше да накара жената да се облече по един или друг начин и да боядиса косата си; можеше да я разсъблече съвсем гола, да я накара сама да щипе гърдите си и да прави какви ли не детинщини. Но не желаеше. Всъщност искаше да спи с нея, а това тялото на момчето не можеше. При определени обстоятелства вероятно би могъл да постигне нещо подобно, въпреки физическата незрялост на „домакина“ си… но самият Сет все още съществуваше и когато наистина се постараеше, успяваше да предотврати подобни инциденти. Так можеше да предизвика момчето и бе почти сигурен, че ще го победи, но това надали бе разумно. Не бе излязъл от черната си дупка в недрата на Невада, за да се съвкуплява с жена, която бе много по-млада от него и много по-възрастна от тялото на неговия домакин.

А за какво тогава бе дошъл? Ами… да се забавлява. И…

„Да гледаш телевизия — прошепна вътрешен глас. — Да гледаш телевизия, да ядеш спагети и да правиш. Да строиш.“

— Искаш да ме изпиташ, а, шерифе? — тъкмо питаше Рори Калхун и Так отново се заплесна в телевизора. Може и другите да тръгнат към горичката. Ако този въпрос наистина го вълнуваше, имаше начин да провери дали е прав, но му бе все едно. Да вървят където щат. Онова, което ще открият в гората, няма да им хареса. А и къде ли биха могли да идат? Никъде, освен да се върнат. Наистина нямаше къде да отидат. А междувременно той щеше да пести енергия. Щеше да си почива и да гледа филма. Съвсем скоро ще трябва да извика нощта.

— Защо просто не спрем да пообмислим нещата? — попита Джон Пейн, а Сет и Так отново се сляха, както се случваше винаги, когато гледаха уестърн — особено този.

Без да отделя нито за миг очи от екрана, Так се приведе и взе купа с изстинали спагети и кренвирш. С прикован в телевизора поглед започна да се храни, без изобщо да забелязва как от време на време по голите му гърдички се търкулва някое и друго късче месо и остава на скута му. Скоро финалната престрелка щеше да зазвучи за пореден път — БУМ-БУМ-БУМ И ПА-ПА-ПА, щеше да ечи из цялата къща — и Так бе завладян от историята, преразказана от сребристите черно-бели образи, опивайки се от атмосферата на насилие, съдбоносна като надвиснала буря.

Докато бе изпаднал в забвение пред телевизионния екран, Сет се отдели от него и се измъкна съвършено безшумно като Джак 46 46 Герой от английска приказка, „Джак и бобеното стъбло“. — Б.пр. , който се промъква покрай спящия великан. Хвърли поглед към телевизора и без изненада установи, че каквото и да си мисли Так, на него филмът „Отмъстителите“ вече не му харесва. После обърна гръб на екрана, провря се в един от тайните коридори, които си бе построил, откак Так го бе завладял, и безшумно се скри в него. Навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в собственото си съзнание, а този проход го отвеждаше още по-далеч. Отначало вървеше с нормална крачка, но после се затича. Този свят съвсем не му се струваше по-понятен от онзи отвън, но единствено той му бе останал.

ГЛАВНАТА УЛИЦА, ПРЕЗ ДЕНЯ

ШЕРИФЪТ СТРИЙТЪР наблюдава как ЗАМЕСТНИК-ШЕРИфЪТ ЛЕЙН грубо дърпа КЕНДИ да стане. Зад тях, на входа на кирпичената постройка, където се помещава пералнята на Лушан, са се скупчили неколиина работниии китайци.

КЕНДИ: А вие к’во гледате бе, жълтури?!

КИТАЙСКИ РАБОТНИК: Ей ти! Твои дрехи нуждае се от пране, да, да!

Другите КИТАЙЦИ избухват в смях. Дори СТРИЙТЪР се подсмихва. КЕНДИ замаяно се оглежда. Не може да повярва, че Стрийтър го е повалил в честна борба, че жълтите му се присмиват, че всичко това се случва в действителност.

СТРИЙТЪР: Най-добре се прибирайте, момчета.