Стивън Кинг - Отмъстителите

ЛОРА (кашля): Вече е… е късно. Просто ме прегърни.

СТРИЙТЪР я прегръща. Тя вдига поглед.

СЦЕНАТА ПРОДЪЛЖАВА

ЛОРА: Виж ти!… Да не плачеш, шерифе?

НА ЗАДНИЯ ВХОД НА „ЛЕЙДИ ДЕЙ“

Отвътре изхвърча МЪРДОК. Сержант Матис го чака с конете.

СЕРЖАНТЪТ: Какво стана? Чух изстрели!

МЪРДОК (мятайки се на коня): Няма значение. Време е да викаме момчетата.

СЕРЖАНТЪТ: Да не искаш…?!

Изведнъж МЪРДОК изпада в пристъп на лудост. Очите му ГОРЯТ. Устните му се изкривяват в зловеща гримаса.

МЪРДОК: Ще заличим този град от лицето на земята!

Те пришпорват конете и поемат към останалите от отряда.

Нямаше нужда да прескачат оградата — в далечния край на двора на Док имаше порта, но преди да минат през нея, им отне доста време да оскубят дълбоко вкоренения бръшлян. Стив заговори пръв. Огледа дърветата — повечето хилави и жалки, но тайнствени на вид под дъждовните капки, които се процеждаха по листата им — и попита:

— Това тополи ли са?

Коли, който си проправяше път през един изключително злонамерен трънак, извърна глава към него:

— Какво казваш?

— Питах дали тези дървета са тополи. Нали сме на Поплър Стрийт 47 47 Poplar на английски означава топола. — Б.пр. , та се чудех.

— О! — Коли подозрително се огледа, прехвърли пушката в другата си ръка, после изтри челото си. В горичката беше топло. — Честно да ти кажа, не знам тополи ли са, елхи ли, или проклети евкалипти. Никога не съм си падал по ботаниката. Онова там е невзрачна бреза и това е всичко, което знам по въпроса — заключи и продължи напред.

Пет минути по-късно (Стив тъкмо вече се питаше има ли наистина пътека в тая джунгла, или просто така им се иска), Коли спря. Втренчи се покрай Стив с такова напрегнато изражение, че другият се обърна да види какво толкова гледа полицаят. Не видя нищо, освен преплетените гъсталаци, през които току-що се бяха проврели. Нямаше и следа от къщата на Олд Док, нито пък от тази на Джаксън. Сред дърветата се забелязваше червено петънце, което би могло да бъде коминът на Карвърови, и това бе всичко. Все едно се намираха на стотици километри от най-близкото населено място. Тази мисъл — и особено откритието, че е истина — накара Стив да потръпне.

— Какво? — обади се той, очаквайки ченгето да го пита защо не чуват автомобили, дори детски моторетки, нито една стереоуредба, мотоциклет, клаксон, писък, или каквото и да било.

Вместо това Коли заяви:

— Притъмнява.

— Не може да бъде. Едва… — Стив си погледна часовника, но той бе спрял. Сигурно батерията беше изтощена — не я беше сменял, откакто получи часовника от сестра си по случай Коледа преди две години. И все пак му се стори странно часовникът да спре малко след като бе пристигнал в това очарователно предградийце.

— Едва колко?

— Не мога да кажа точно, защото часовникът ми е спрял, но помисли си само. Сигурно е пет и половина, най-много шест без петнадесет. Може и да е по-рано. Нали казват, че в кризисна ситуация на човек му се струва, че времето тече много по-бавно?

— Не знам кои са тия „те“, дето казват, и никога не съм знаел — отвърна Коли. — Но я погледни светлината. Вгледай се в самите лъчи.

Стив се загледа и откри, че полицаят има право. Не му се искаше да го признае, но бе така. Лъчите падаха през гъсталака (това бе най-подходящата дума, не горичка) на коси алени снопове. „Алено слънце в нощта, на моряците радостта“ — рече си той и сякаш фразата освободи някакъв въображаем спусък, в миг всичките нередни събития се стовариха върху главата му в цялата си мощ, и му се стори, че вече не издържа. Вдигна ръце и притисна длани към очите си, удряйки главата си доста силно с ръкохватката на пушката; мехурът му сякаш щеше да се пръсне и Стив знаеше, че е на път да подмокри панталоните си, но пет пари не даваше. Политна назад и в същия миг — сякаш от много далеч — дочу гласа на Коли, който го питаше как е. Той положи най-титаничното усилие в живота си и му отвърна, че е добре, после се насили да смъкне ръце и отново да обърне поглед към трескавата червена светлина.

— Може ли да ти задам един много личен въпрос — започна той. Гласът, с който го изрече, нямаше нищо общо със собствения му глас. — Колко те е страх?

— Много. — Мъжагата отново избърса потта от челото си. Беше много горещо, но въпреки мокрите, шумолящи под дъжда листа, на Стив му се струваше, че въздухът е странно сух. И миризмите също бяха особени. — Но не губи надежда. Мисля, че виждам пътеката.