Стивън Кинг - Отмъстителите

„У-У-Ууу…“

Несъзнателно протегна ръка и се вкопчи в спътника си.

— По дяволите, тоя вече съм го виждал — заяви Коли.

— И по какво го позна?

— По дрехите. По количката. Това лято два-три пъти се появи на нашата улица. Тъкмо се бях заканил, ако го видя отново, да го предупредя да се разкара. Най-вероятно е безобиден, но все пак…

— Какво? — Стив, който веднъж-два пъти се бе скитал бездомен, не знаеше да се засмее ли, или да се ядоса. — Как мислиш, какво щеше да направи? Да свие нечия любима снимка на Елвис? Или пък да се опита да изнуди оня Содерсън за почерпка?

Коли сви рамене.

Забоденият на кактуса човек носеше закърпени войнишки панталони и тениска, която бе още по-мръсна, постара и по-парцалива от онази, която Билингзли бе дал на полицая. Вехтите му маратонки бяха залепени една за друга с изолирбанд. Това бяха дрехи на бездомен просяк, а вещите, които се бяха разпилели от преобърнатата количка, затвърждаваха това впечатление — чифт износени обувки, прокъсано въже, кукла Барби, синя блуза, на гърба на която със златен конец бе извезано „Бъки Лейнс“, наполовина пълна бутилка вино, запушена с нещо, което доста напомняше на пръст от дамска ръкавица, и касетофон, модел поне от преди десет години. На места пластмасовата му кутия бе залепена. Виждаха се и десетина найлонови торбички, грижливо привързани с шнур.

Мъртъв просяк в гората. Но какво, за Бога, бе причинило смъртта му? Очите му бяха изхвръкнали от орбитите си и висяха на изсъхналите очни нерви. Изглеждаха така, сякаш се бяха спукали под напора на силата, която ги беше извадила. От носа му бе протекла кръв, която беше засъхнала по устните и прошарената му брада. Но не закриваше долната част на устата му. Устните му бяха разтегнати в широка, налудничава усмивка, създаваща впечатлението, че ъгълчетата на устните му са на път да достигнат мръсните му уши. Нещо — някаква сила — достатъчно могъща да накара очите да изхвръкнат от орбитите им, го беше нападнала и убила. Но същата тази сила го бе накарала да се ухили.

Коли стисна дланта на Стив толкова здраво, че едва не му смаза пръстите.

— Извинявай, може ли малко по-лекичко? Ще му счупиш… — промърмори спътникът му.

Погледна към източното разклонение на пътеката, което уж щеше да ги изведе на Андерсън Авеню. То продължаваше десетина метра, после се разширяваше като фуния и свършваше в някакъв кошмарен пустинен свят, който нямаше нищо общо с обичайния пейзаж в Охайо. Ала това не впечатли Стивън Еймс ни най-малко, защото нямаше нищо общо с пейзажите, които бе виждал в действителността. Или в сънищата си.

Отвъд последните нормални, зелени дървета се виждаше безбрежна белезникава спечена земна повърхност, която се простираше към тревожния хоризонт, очертан от планински зъбери. Върховете нямаха нито цвят, нито плътност, и по повърхността им не се забелязваха ни гънки, ни растения, нито пък долини. Бяха планини, нарисувани с черен молив от детска ръка.

Пътеката не изчезваше, а се разширяваше, образувайки нещо като път, както го рисуват в анимационните филми. Отляво се виждаше наполовина зарит в пясъка старовремски фургон. Отвъд него се простираше камениста пропаст, пълна със сенки. Отдясно висеше табела — на дъска с черни букви бе изписано:

На същия кол висеше кравешки череп, деформиран като уродливите кактуси. След табелата пътят продължаваше в изкуствено стесняваща се перспектива, която напомняше на Стив плакати за филма „Близки срещи с третия вид“. В небето над планините вече изгряваха звезди — невъзможни, ненормално големи звезди. Не блещукаха, а сякаш мигаха като коледни лампички. Койотите отново нададоха вой. Този път бяха цяла глутница. Звукът не долиташе от подножието на планината — нямаше никакво подножие. Само бяла пустиня, зелени очертания на кактуси, пътят, пропастта, а в далечината се издигаше планината, наподобяваща огърлица от акулски зъби.

Коли пошепна:

— Какво, за Бога, е това?

Но преди Стивън да успее да му отговори — ако му бе дадена тази възможност, щеше да каже: „Мислите на някое дете“ — откъм пропастта се дочу гърлено ръмжене. Малко напомняше бръмченето на корабни машини на празен ход. После в сенките се ококориха две зелени очи и той отстъпи назад с пресъхнала уста. Вдигна пушката, но в изтръпналите му ръце тя му се струваше миниатюрна и безполезна. Очите (блуждаеха в храстите като очите на герой от комикс) изглеждаха големи колкото футболни топки, дявол го взел, и Стив си рече, че никак не му се ще да узнае какво е животното, на което принадлежат.