Стивън Кинг - Отмъстителите

Да каже такова ужасяващо нещо на Джан би означавало със сигурност да си заслужи изгонване от това безопасно място, като Адам и Ева, които били изпъдени от рая заради ябълката — но това не променяше отношението й по въпроса. А дори и да съумее да премълчи мнението си за любовно-омразната връзка на Джан, какво ли ще последва? Сто и петдесетото потвърждение, че макар Пол да е най-сладък от всичките Бийтълси, Джан би се замислила сериозно единствено по отношение на Джон? Сякаш Бийтълс изобщо не са се разделяли и Джон си е жив и здрав.

Но преди да успее да каже или направи каквото и да било, в това тихо място, където инак се чуваше единствено жуженето на пчелите, песента на щурците и тихото ромолене на гласовете на две девойки, екна непознат досега звук. Тих, но настоятелен звън, подобен на старовремски училищен звънец, който напомня на децата, че междучасието свършва и е време да се върнат в клас.

Изведнъж си даде сметка, че вече не чува гласа на Джан, и се обърна. Нищо чудно. Джан я нямаше А на дървената маса, по която се бяха запазили преплетени инициали още от времето на Първата световна война, телефонът на Так звънеше. За първи път, откак тя идваше тук, телефонът на Так звънеше.

Бавно се приближи — достатъчно бе де направи три малки крачки — и се вторачи в него с разтуптяно сърце. Вътрешният й глас пищеше с все сила да не вдига слушалката, защото прекрасно знае и винаги е знаела какво означава звънът на този телефон — че демонът на Сет най-сетне я е открил. Но какво друго й оставаше?

„Бягай — ледено пошепна един глас (може би гласът на нейния собствен демон). — Избягай в този свят, Одри. Спусни се по хълма, заобиколи скалата и бързай към шосето от другата страна. То води в Ню Плац и дори да ходиш цял ден и петите ти да се покрият с мехури, това няма никакво значение. Ню Плац е университетски град и на главната улица все ще се намери витрина с обява «ТЪРСИМ СЕРВИТЬОРКА». Можеш да започнеш и оттук. Тръгвай. Ти си млада, нямаш двадесет и пет години, здрава си, не изглеждаш зле, а целият този кошмар дори не е започнал.“

Не можеше да постъпи така… нали? В крайна сметка всички тези неща бяха недействителни. Бяха чисто и просто убежище в собствените й мисли.

Зън, зън, зън.

Тихо, но настоятелно. „Вдигни ме — казваше. — Вдигни ме, Одри. Вдигни ме, пъзло. Трябва да идем до Пондероса, но никога няма да се върнеш оттам.“

Зън, зън, зън.

Одри се наведе рязко и се подпря от двете страни на телефона. Почувства плътността на дървото под дланите си, грапавините на издълбаните инициали и разбра, че ако в пръста й се забие треска от тази маса, когато се върне в другия свят, ще й тече истинска кръв. Защото този свят беше истински и тя знаеше кой го бе създал. Изведнъж се почувства съвършено убедена, че Сет бе съградил този рай за нея. Бе го изтъкал от най-хубавите й спомени и най-сладките й сънища, бе й осигурил убежище, където да се крие от лудостта, а ако цялата фантазия започнеше да й доскучава — като килим, който се износва под честите стъпки — вината не беше на Сет.

И тя не можеше да го остави да се оправя сам. Нямаше да го остави сам.

Грабна слушалката. Бе абсурдно малка, не по-голяма от детска играчка, но тя дори не забеляза.

— Да не си посмял да му направиш нещо! — кресна. — Да не си посмял, чудовище такова! Ако толкова държиш да причиниш някому болка, ето ме м…

— Лельо Одри! — Това бе гласът на Сет, нямаше как да го обърка, но бе променен. Момчето не пелтечеше, но търсеше думите; не издаваше неразбираеми звуци и макар да звучеше уплашен, очевидно не бе изпаднал в паника. Поне засега.

— Лельо Одри, слушай ме!

— Слушам! Казвай!

— Върни се! Сега можеш да излезеш от къщата! Можеш да избягаш! Так е в гората… но микробусите скоро ще се върнат! Трябва да излезеш, преди да дойдат!

— Ами ти?

— Аз ще се оправя — отвърна гласът в слушалката и на Одри й се стори, че долавя някаква лъжа. Или най-малкото несигурност. — Трябва да отидеш при другите. Но преди да…

Тя се заслуша в указанията му и ни в клин, ни в ръкав я напуши смях — защо не й е хрумнало досега? Бе толкова просто! Но…

— Можеш ли да го скриеш от Так?

— Да. Но трябва да побързаш!

— Какво ще направим? Дори да стигна при останалите, какво бихме могли да направим…

— Не мога да ти обясня сега, няма време. Трябва да ми се довериш, лельо Одри! Върни се веднага и ми се довери! Върни се! ВЪРНИ СЕ!

Последният писък бе толкова силен, че тя отмести слушалката от ухото си и отстъпи назад. Докато падаше, изгуби съвършено всякаква представа за пространство, в следващия миг главата й се удари в пода. Ударът бе омекотен от килима в дневната, но за миг пред очите й заиграха звездички. Седна и усети миризмата на гранясала мазнина от кренвирши и на застояло, която лъхаше от тази къща, непроветрявана и непочиствана основно от година и повече. Погледът й се плъзна към стола, от който бе паднала, после се насочи към телефонната слушалка в дясната й ръка. Сигурно я е грабнала в същия миг, в който бе вдигнала телефона на Так в съня си.