Стивън Кинг - Отмъстителите

Само дето не бе нито сън, нито халюцинация.

Доближи слушалката до ухото си (тази беше черна и с нормална големина) и се вслуша. Нищо, разбира се. Макар цялата пресечка да бе оставена без електричество, у тях имаше ток — Так не можеше без телевизия — но явно е прекъснал телефона по някое време.

Изправи се на крака, погледна към дневната и съвсем ясно си представи какво ще види, ако надникне: Сет е изпаднал в транс, а от Так няма и следа. Само че сега не е във филма. Най-малкото, не се намира само във филма. От отсрещния край на улицата се чуха писъци и изстрели — почти бе сигурна — и в съзнанието й изплува стих от Битие, нещо за Бог, чийто дух се носел по водата. Хрумна й, че духът на Так сигурно също бе в движение, зает със своите дела, и ако сега тя се опита да избяга, този път може би ще успее. Но дори да се добере до другите и да им разкаже онова, което знае, дори те да й повярват, какво биха могли да направят, за да се измъкнат от магическия капан, в който бяха уловени? Какво ли ще направят на Сет, опитвайки се да се отърват от Так? „Той ми каза да отида — рече си. — Най-добре да му се доверя. Но най-напред…“

Най-напред трябваше да свърши онова, за което я бе помолил. Толкова просто нещо… но можеше доста да помогне. Дори да разреши цялата ситуация, ако им излезе късметът. Влезе с бързи крачки в кухнята, без да обръща внимание на писъците и шумотевицата отсреща. След като вече бе взела решение, съзнанието й бе ангажирано единствено с мисълта да бърза, да свърши тази последна задачка, преди Так отново да се сети за нея.

Или преди да изпрати полковник Хенри и неговите приятели.

Когато нещо се оплесква, оплесква се със зашеметяваща ненадейност. По-късно Джони се питаше доколко самият той има вина за случилото се — непрестанно си задаваше все същия въпрос — но така и не стигна до отговор. Със сигурност се бе разсеял, но всъщност това бе, преди да се забърка цялата каша.

Последва близнаците Рийд през гората към пътеката и мислите му се зареяха, защото момчетата се придвижваха мъчително бавно, опитвайки се да не докоснат нито един храст и да не настъпят нито една съчка. Нямаха представа, че не са сами в горичката — когато Джони и двамата близнаци навлязоха сред дърветата, Коли и Стив вече бяха доста навътре и безшумно се придвижваха на юг.

Мислите на Джони отново се върнаха към Бил Харис и ужасената му реакция, като видя Поплър Стрийт през онзи ден на 1990-а година, когато го бе посетил — отначало не можеше да повярва, че Джони наистина има сериозни намерения, после, когато се увери, че другият всъщност изобщо не се шегува, поиска да знае каква е работата. Тогава Джони Маринвил, понастоящем хроникьор на приключенията на един котарак, който непрестанно мъкнеше комплект принадлежности за сваляне на отпечатъци, бе отвърнал: „Работата е там, че не искам още да умирам, а това означава «личностно редактиране». Нещо като Джони Маринвил на белова, ако щеш. При това съм в състояние да го направя. Защото имам огромното желание, което е важно, освен това разполагам със средствата, което пък е решаващо. Да приемем, че просто е различен вариант на онова, което правя. Преписвам живота си. Преправям го.“

Човекът, който насочи писателя към този може би наистина последен шанс — макар да не го бе признал пред Бил — бе Тери, първата съпруга на Джони. Бил дори не знаеше, че след почти петнадесет години раздяла, през които двамата бяха общували единствено чрез адвокати, Джони и бившата Тереза Маринвил поставиха началото на предпазлив диалог, воден понякога чрез писма, но предимно по телефона. Контактите им зачестиха от 1988-а година, когато Джони най-сетне заряза пиенето и наркотиците — завинаги, както се надяваше. Въпреки това нещо не вървеше и по някое време през пролетта на 1989-а най-неочаквано и за самия себе си, Джони бе признал на бившата си съпруга, която навремето се бе опитал да наръга с кухненски нож, че животът на трезвеник му се струва безцелен и безсмислен. Тогава изобщо не си бе представял, че ще напише нов роман. Нямало го вече пламъкът, който сутрин му изгарял мозъка… както и вечният махмурлук, но те никак не му липсвали. Били за него вече минало. Това можел да приеме. Не бил в състояние обаче да приеме факта, че старият му живот, от който романите му бяха неразделна част, го обгражда отвсякъде, нашепва му от ъглите и мърмори с гласа на старата му пишеща машина IBM всеки път, когато я включи. „Аз съм онова, което си — бръмчи машината — и което винаги ще бъдеш. Тук не става дума за представата за себе си, нито дори за его, а за онова, което е заложено в гените ти от самото начало. Избягай на края на земята, наеми стая в най-затънтения хотел, заври се в най-далечния ъгъл на някой коридор, а когато отвориш вратата, на писалището ще стоя аз, с все същото познато бръмчене, което сутрин, отпаднал след бурно пиянство, си чувал толкова пъти, защото в крайна сметка това си ти. Както бил казал някой си мъдрец, земното притегляне не съществува — земята просто иска да ни погълне.“