Стивън Кинг - Отмъстителите

Гари пристигна пръв. Препъна се в прага на кухнята и сигурно щеше да се стовари върху жена си, ако Синтия не го бе блъснала назад. Около него се стелеше сладкото ухание на готварско шери.

— К’во стана? — запита Гари. — К’во й е на ж’на ми?

Мариел мяташе глава наляво-надясно и се блъсна в стената. Снимката на Дейзи — кучето, което можеше да брои и събира числа — се откачи от кукичката си и тупна на гърдите й. За щастие стъклото не се счупи. Синтия грабна снимката и я запрати в ъгъла. В същия миг забеляза, че марлята върху рамото на ранената бе почервеняла. Шевовете — или най-малкото някои от тях — се бяха отворили.

— Док! — писна с все сила.

Той приближи бързешком от входната врата, където бе стоял досега, наблюдавайки промените, които продължаваха да се случват. Откъм горичката все така се чуваха писъци и изстрели. Гари извърна глава натам, замига като бухал и повтори:

— К’во става?

Мариел престана да трепери. Ръцете й продължиха да се мърдат, сякаш се опитваше да щракне с пръсти, но после и това свърши. Очите й невиждащи се втренчиха в тавана. В ъгълчето на лявото блесна сълза. Док я хвана за китката и потърси пулса й. В същия миг се вгледа отчаяно в Синтия и каза:

— Ако смятате да продължите да работите при нас, като че ли ще трябва да замените тая престилка с бална рокля. „От Б до Я“ се е превърнал в бар. Нарича се „Лейди Дей“.

— Мъртва ли е? — попита девойката.

— А-ха — отвърна Олд Док и пусна ръката на Мариел. — Не че има значение, но тя изгуби всички шансове още преди петнадесет минути. Имаше нужда от оперативна намеса, не от стар ветеринар с треперещи ръце.

Пак писъци. Викове. Някой в гората плачеше, плачеше и крещеше: „Трябваше да го спрете, трябваше да го спрете.“ Изведнъж Синтия бе изпълнена от странна увереност — Стив, когото вече бе започнала да харесва, е мъртъв. Убийците са тук и са го застреляли.

— К’во става? — за трети път попита Гари.

Нито старецът, нито девойката отвърнаха. Макар да бе тук през цялото време, коленичил до кухненската врата, когато Док обяви жена му за мъртва, Гари като че ли не разбираше какво се е случило, докато ветеринарят свали кафявата кадифена покривка от дивана и я разстла върху мъртвата. Тогава, пиян или не, Гари най-сетне проумя. Пъхна ръка под покривката, затърси ръката на жена си, измъкна я и я целуна. После я притисна до лицето си и заплака.

Когато Джим Рийд видя насреща си силуетите, които бързо се приближаваха по пътеката, въодушевлението му се изпари. В душата му се възцари безкраен ужас. За първи път му хрумна, че може би идеята да дойдат тук не е била особено умна.

„Ако срещнете непознати, веднага се връщайте.“ Така каза майка му. Но той не можеше да се помръдне. Стоеше като истукан. От храсталака се разнасяше ужасяващо ръмжене и Джим съвсем се паникьоса. Не видя Коли Ентрейджиън и Стив Еймс, които след миг се изпречиха пред него — стори му се, че насреща му стоят убийци, наизскачали от микробусите си. Не чу сподавения вик на Джони, нито пък забеляза как Маринвил се дърпа да се измъкне от хватката на Дейв.

— Стреляй, Джими! — изписка момчето. Треперещият му глас се извисяваше в налудничав фалцет. — Стреляй, мамка му, те са!

Брат му се подчини и човекът отляво се свлече на земята, притиснал ръце към главата си, от която се разхвърча червена каша от костици, коса и кожа. Пушката му се изтърколи в тревата край пътеката. През пръстите му струеше кръв, която обливаше цялото му лице.

— Дръж другия! — крещеше Дейв. — Дръж го, Джими, стреляй, преди да ни е изтрепал!

— Не, не стреляй! — извика човекът и вдигна ръце. — Моля те, не стреляй!

Ала момчето насочи пистолета към него, без да осъзнава, че го ругае: наричаше го педал, копеле, идиот. Едничкото, което искаше в този миг, бе да го застреля и да тича при майка си. Заедно с Дейв. Идването им тук се бе оказало фатална грешка.

Джони заби лакът в корема на Дейв, който изохка, в същия миг писателят се изтръгна от хватката му, сграбчи ръката му и я изви. Момчето изписка от болка. Пръстите му се разтвориха и пистолетът падна на пътеката.

— Какво правиш? — изрева Дейв. — Ще ни избият, да не си луд?

— Брат ти току-що застреля Коли Ентрейджиън от нашата улица! — кресна в отговор Джони. Но кой бе виновен? Той бе възрастният — трябваше да вземе пистолета веднага щом се скриха от фанатичния поглед на Ками. Защо не го направи?

— Не — пошепна Джим и се извърна към него, клатейки глава. — Не! — Но вече бе осъзнал истината и очите му започваха да се пълнят със сълзи.