Стивън Кинг - Отмъстителите

Днес е горещо, но У. Хобарт беше облечен като църковен настоятел (какъвто несъмнено е) с черен костюм. Хлапето беше със същата премяна, но в умален размер, и цивреше. Освен това едната му страна бе насинена. Залагам си банковата сметка, че е дело на таткото.

Моята неспособност да говоря нямаше абсолютно никакво значение, защото Хобарт явно имаше цял сценарий за нашата среща.

— Синът ми иска да ви каже нещо, госпожо Уайлър — заяви и сведе поглед към хлапето, сякаш, искаше да каже: „Твой ред е и внимавай в картинката.“

Хю се разциври с всичка сила и занарежда как се бил поддал на изкусителния глас на ситаната (ИГС най-вероятно, както Горделивото Момченце е ГМ) и откраднал количката на Сет. Говореше ужасно бързо и ревеше все по-силно. Най-сетне приключи с изявлението:

— Можете да идете в полицията и аз ще направя пални самопризнания. Напляскайте ме, а ако не го сторите, баща ми ще ме напляска.

Това ми напомни на автомата в службата за информация по телефона: „За да се информирате за атмосферните условия, наберете едно. За да се информирате за прогнозата за времето, наберете две. За да се информирате за пътните условия, наберете три.“ Добре че бях толкова шашардисана. Иначе може би щях да се изсмея, а в тези двамата, дето ми се бяха изтъпанили толкова набожни и засрамени, нямате нищо смешно. Страхувах се от тях повече — и то от бащата — отколкото от Сет.

Всъщност и за ТЯХ САМИТЕ се уплаших…

— Безкрайно съжалявам — повтори детето, продължавайки да нарежда, сякаш четеше сценарий. — Помолих за прошка татко, помолих за прошка Господ Бог, а сега моля за прошка вас.

Постарах се да се овладея и да взема играчката — бях толкова разстроена, че едва не я изпуснах — и отвърнах, че до попляскване няма да се стига.

— Момчето трябва да се извини и на сина ви — заяви Хобарт. Приличаше на гладко избръснат и прилежно сресал Мойсей, ако изобщо можете да си представите Мойсей с тънък вълнен костюм с жилетка. След всичко, което се смучи през последните няколко месеца, вече съм в състояние да си представя какво ли не. Което е част от проблема. — Ако обичате, заведете ни при него, госпожо Уайлър…

Да пукна, ако надутият мръсник не се опита да ме изблъска от вратата! Аз обаче въобще не помръднах. (И в цялата борба за малко пак да изпусна „Дрийм Флоутър“). За нищо на света не исках крадливото дебело момченце да се изправи пред ГМ. Просто исках да се, разкарат от къщата ми, и то веднага. Преди гласовете или емоционалните им вибрации (макар и да не плачеше, Хобарт бе също толкова разстроен, ако не и повече) да събудят ГМ.

— Сет не ми е син, той е мой племенник — заявих, — освен това в момента спи.

— Добре — отвърна Хобарт и кимна. — В такъв случай ще се върнем по-късно. Довечера дали ще е удобно? В противен случай мога да доведа Хю утре следобед. Много мъчно мога да отделя още един следобед — работя в мелницата в Тен Майл — но Божиите дела винаги са по-важни от човешките.

Гласът му постепенно се извисяваше — такива като него винаги говорят по този начин и не могат да не го обърнат на проповед, дори когато отиват по голяма нужда. Наистина се притесних Сет да не се събуди. А през цялото това време, кълна се, хлапето се оглеждаше, сякаш търсеше и други предмети, които си струва да задигне. Бих казала, че някой ден малкият Хюи ще свъриш в психиатрията, само дето хора като Хобартови не вярват в психиатри, нали?

Изпратих ги до улицата. Междувременно хлапето непрекъснато повтаря като развалена грамофонна плоча:

— Прощавате ли ми? Прощавате ли ми?

Като излязохме на тротоара, почувствах, че съм бясна. Не само заради ада, който преживяхме, но защото и двамата се държаха така, сякаш съм отговорна за безсмъртната душа на тоя крадлив пръдльо. А и шарещият му поглед, който сравняваше какво имаме ние, дето те го нямат, не ми излизаше от ума.

Почти съм сигурна — всъщност дори съм убедена — че „необикновената сила“ на Сет всъщност има малък обсег на действие, като усилвател в автокино, който вкарва звука на филма право в радиото на автомобила. Та когато излязохме на тротоара, вече бях спокойна ( относително спокойна, най-малкото) и си позволих да попитам Хю Хобарт как е успял да вземе микробусчето на Сет.

При тези думи pere и fils се спогледаха. Досмеша ме от притеснените им изражения и си дадох сметка, че нямат нищо против едно попляскване или дори евентуална разправия с полицията, но идеята да говорят за фактическата кражба изобщо не им допада. Ама хич. Нищо чудно, че фундаменталистите 49 49 Американско религиозно течение сред някои протестанти. — Б.пр. толкова мразят католиците. Само при мисълта за изповед им призлява.