Стивън Кинг - Отмъстителите

Но ги бях притиснала до стената и в крайна сметка им се наложи да си признаят. Говореше предимно Уилям — очевидно хлапето вече бе решило, че никак не му харесвам. Бе присвило очи и вече не цивреше.

Повенето подробности можех да ги отгатна и сама. Хобартови посещават баптистката църква „Заветът на Цион“ и една от задачите им като членове на паството е да „разпространяват Божието Слово“. Това ще рече да оставят трактати като онзи, който Хърб намери под сандъчето за мляко — милион години в ада без капка вода. Уилям води Хю със себе си и това е нещо като благочестив заместител на бейзбола или тъчфутбола 50 50 Разновидност на футбола, в която защитник може да преустанови играта, докосвайки с ръце играча, който владее топката в момента. — Б.пр. . В избора си се придържат към празни на пръв поглед къщи, тъй като искат „да разпространяват словото и да посети семета, а не да изпадат в дискусии“ (по думите на Уилям Хобарт), или пък пъхват любовните посланийца под чистачките на колите по улиците.

Явно са попаднали у нас малко след като бяхме излезли на разходка. Хю изтичал по алеята и пъхнал брошурката, но, разбира се, видял захвърления на двора „Дрийм Флоутър“. По-късно, когато баща му го освободил за остатъка от деня, но още преди ние да се върнем, Хю се отправил нагоре по улицата… и се поддал на небезизвестния ИГС (изкусителния глас на сатаната). Майка му открила играчката вчера, като почиствала стаята му, докато той бил на училище. Снощи имали „семеен съвет“ по въпроса, после се обадили на своя пастор да се посъветват, помолили се заедно по телефона, и ето ги сега тук. В мига, когато Уилям приключи с разказа, детето отново заповтаря: „Прощавйте ли ми“. След втория път му се сопнах:

— Престани!

Погледна ме тъй, сякаш го бях зашлевила, а баща му се намръщи. Не мен обаче хич не ми пукаше. Клекнах, за да гледам Хю право в свинскйте очички. Обаче никак не ми беше лесно, защото стъклата на очилата бяха покрити с пърхот и мазни петна.

— Прошката си е ваша работа с Господ — казах. — Що се отнася до мен, ще си мълча за случилото се, а съветвам и вие да постъпите така.

И съм сигурна, че ще ме послушат. Насиненото лице на Хю е достатъчно доказателство. Не знам за майката на тоя мърльо, но тази постъпка направо смазва баща му.

Хю отстъпи крачка назад и по лицето му прочетох, че събитията не се развиват според очакваното, заради което ме ненавиждаше . Няма страшно, и аз малко го ненавиждам . Което никак не е изненадващо, като се има предвид на какво бях подложена заради кражбата.

— Ако сте приключили, засега ви напускаме, госпожо Уайлър — зсяви Хобарт. — Хю има доста неща, над които да поразмишлява. Сам в стаята си. На колене.

— Само че аз не съм свършила — казвам. — Не съвсем. — И въобще не го поглеждам. Взирах се в момчето. Опивах се, струва ми се, да надзърта зад омразата, срама и самодоволството, за да видя дали някъде там не се крие нещо истинско и детско. Но дали открих онова, което търсех? Наистина не знам. — Хю, знаеш, че хората молят за прошка, когато са постъпили лошо, нали? — питам го.

Той кимна предпазливо… сякаш дава показания в съда, а адвокатът се опитва да го подмами в капан.

— Значи знаеш, че си постъпил лошо, като си взел играчхата на Сет.

Той отново кимна с безкрайно не — желание. Вече почти изцяло се бе скрил зад баща си, сякаш бе тригодишен.

— Госпожо Уайлър, не смятам, че е особено уместно да насилвате детето — казва неговият старец.

Гаден мръсник! Готов е да ми позволи да метна детето на коленете си и да му ощавя задничето, но като поискам детето да признае, че е сгрешило, изведнъж това вече е насилие. Тук има някаква поука, но да пукна, ако разбирам каква.

— Не го насилвам, но искам да знаете, че през последните няколко дни ни беше доста, тежко. — отговорих на възрастния, но всъщност се обръщах към детето… Сет страшно обича своите микробуси. Та ето какво искам от теб, Хю. Искам да ми кажеш, че си постъпил лошо и съжаляваш. И с това ще приключим въпроса.

Хю ми метна злобен поглед, а ако погледите можеха да убиват, сега нямаше да пиша в тази тетрадка. Но дали се улаших? Моля ви. Що се отнася до разгневени хлапета, у нас живее самият световен шампион.

— Госпожо Уайлър, наистина ли смятате това за необходимо? — пита Хобарт.

— Да, господине. По-необходимо е за вашия син, отколкото за мен.

— Тате, трябва ли? — скимти малкият и продължава да мята убийствени погледи иззад мърлявите си очила.