Стивън Кинг - Отмъстителите

Но тази сутрин всички тези неща бяха далеч от съзнанието ми, можете да сте сигурни. Страхувах се, сърцето ми биеше като барабан в гърдите ми, но когато детето вдигна поглед, се почувствах малко по-добре. Беше Сет, а не другото. Всеки път, когато видя бледото сладко личице на Сет, го заобичвам още повече. Може би звучи налудничаво, но е истина. Желанието да го закрилям се засилва, заедно с омразата ми към другото.

Попитах го какво става с Хобартови — няма смисъл повече да се заблуждавам, че е в пълно неведение какво се е случило с „Дрийм Флоутър“ — но той не отговори. Просто седеше и ме гледаше. Попитах го дали не се е промъкнал в събота сутрин до Хобартови, за да изпочупи всичките прозорци. Отново мълчание. После го попитах какво иска и какво още трябва да се случи, за да прекрати всичко това. И на този въпрос не очаквах отговор. Той обаче каза, при това доста ясно за възможностите си:

— Трябва да се преместят. Трябва да се преместят скоро. Не мога да го удържам дълго.

— Кое да удържаш? — попитах аз, но не пожела да каже нищо повече, просто се скри, където и да се намира скривалището му. По-късно, докато обядваше (както обикновено, „Шеф Бойарди“ и какао), се качих горе, седнах на леглото и се размислих. След смъртта на брат ми и семейството му свидетелите говореха за червен микробус, вероятно с нещо като радар или някаква друга телекомуникационна апаратура на покрива. „Мистериозен микробус“ — казваха хората.

„Тракър Ароу“ е червен, А и има радар на покрива.

Рекох си, че съвсем съм се побъркала, но после се сетих за микробуса, който Хърб ми показа в нашия заден двор. Не беше истински, разбира се, но беше с реални размери… а и Сет спеше, когато го видяхме. Маже би силите му не са били включени на пълен режим.

Ами ако на ГМ му хрумне да чупи прозорци? Ами ако изпрати „Тракър Ароу“ (или Дрийм Флоутър, или Джъстин Уегън, или Фрийдъм) да се поразходи до Хобартови?

„Не мога да го удържам дълго“ — каза Сет.

Прекарах почти целия ден с Джан Гудлин в Мохонк. Зная, че не бива — по същия начин мога да намеря убежище в наркотиците или алкохола — но ми е трудно да устоя. Както обикновено, говорихме за родителите си и за неудобните ситуации, в които сме изпадали в гимназията. Тривиално и прекрасно. До самия край. Забелязах, че телефонът е изчезнал, което означава, че е време да си вървя, и тогава Джан ми каза:

— Од, нали знаеш, откъде взима енергия, за да тероризира Хобартови?

Разбира се, че знам — от Хърб. Смуче от него като вампир. А мисля, че и Хърб го знае.

Късно тази сутрин, докато седях на кухненската маса и пишех списък за пазаруване, изведнъж чух вой на сирени, излязох точно на време, за да видя как линейка спира пред Хобартови. Лекарите слязоха и се втурнаха в къщата. Прибрах се вкъщи — буквално тичешком — и надзърнах през кухнята в задния двор. Сет го нямаше.

Микробусите бяха наредени в пясъчника под ъгъл, както ги подрежда, когато приключи с игрите; ранчото бе спретнато подредено с кончетата зад оградата, центърът за кризисни съвещания бе оставен край люлката … но от Сет нямаше и следа. Ако кажа, че се изненадах, ще излъжа.

Като се върнах на улицата, всичките съседи вече бяха наизлезли пред къщите си и гледаха към Хобартови. Дейв и Джим Рийд стояха на алеята пред дома си и ги попитах не са ли виждали Сет.

— Ей го там, госпожо Уайлър — каза Дейв и сочи към магазина. Сет бе застанал до стоянката за велосипеди и като всички останали гледаше към отсрещния тротоар. — Сигурно е отишъл за шоколадче.

— Да — отвръщам аз, прекрасно знаейки че: а) Сет няма пари; б) Сет едва говори с Хърб и мен, камо ли с непознати продавачки в магазина; в) Сет никога не напуска задния двор.

Сет не, но явно горделивото момченце понякога излиза. За да привлече неприятеля в обсега на действие, предполагам. След около пет минути лекарският екип от линейката изведе Айрийн Хобарт. Хю — синът й — я държете за ръка и плачеше. Преди мразех това хлапе, наистина го мразех, но вече не. Сега ми е жал и ме е страх за него. Цялата рокля на Айрийн беше опръскана с кръв. Притискаше към носа си компрес, а единият от лекарите придържаше отзад главата й. Качиха я в линейката — Хю се вмъкна отзад заедно с нея — и отпътуваха. Върнаха се след няма и два часа

(Сет вече бе прибран на сигурно място в бърлогата и гледаше стари уестърни по кабелната телевизия). Ким Телър мина да пием кафе и ми разказа, че ходила до Хобартови, за да провери дали Айрийн не се нуждае от помощ. От всички съседи на нашата улица единствено тя е, както се казва, приятелски настроена към Хобартови. Всичко било под контрол, но Айрийл се била наплашила. Страдала от високо кръвно. Взимала лекарства, но въпреки това едва го поддържала. И преди имала кръвоизливи от носа, но никога толкова силни. Казала на Ким, че кръвта рукнала изведнъж — направо запръскала от ноздрите й и дори със студен компрес не могла да я спре. Хю се уплашил и позвънил на 911 53 53 Телефон за спешна помощ в САЩ. — Б. пр. .