Стивън Кинг - Отмъстителите

— Недейте… — Момчето преглътна и добави: — … да говорите.

Иззад гърба му долитаха гласовете на Джони Маринвил и хипаря; колкото и да е невероятно, обсъждаха дали да продължат напред. Побъркали са се, няма начин. А Маринвил… къде беше досега? Как можа да допусне това да се случи? Нали е възрастен, мамка му!

Коли се изправи на лакът, разтреперан от напрежение. Здравото му око бе съсредоточено в момчето.

— Никога — пошепна, — никога…

— Господин Ентрейджиън… сър… най-добре да…

Уу-уу-УУУУУУ!

Прозвуча достатъчно наблизо, за да накара Дейв Рийд да настръхне. Искаше му се да размаже мутрата на Джони, задето не прекрати всичко, преди да е станало късно. Но ченгето го бе заболо с поглед като пеперуда на карфица, а окървавената му ръка немощно се сви в юмрук. Момчето можеше да се откъсне от умиращия мъж, но…

Дрън-дрън. Чувстваше се точно като пеперуда, забодена на карфица.

— Никога не съм взимал… или продавал дрога… нищо подобно — пошепна Коли. — И цент не съм взел. Накиснаха ме. Ония копелдаци от вътрешния отдел… после разбрах.

— Вие… — започна Дейв.

— После разбрах! Схващаш ли… какво казвам? — Той вдигна друга си ръка, разпери длан и сякаш се вгледа в нея. — Ръцете ми са… чисти.

— Да, добре. Но по-добре да не говорите. Получихте… ъ-ъ, лека рана, и…

— Джим, не! — викна в този миг Маринвил иззад гърба му. — Недей!

В миг Дейв откри, че никак не е трудно да се откъсне от умиращия.

— Сега какво ще правим? — обърна се Джони към дългокосия, тъкмо когато в другия край на пътеката единият близнак коленичеше до мъжа, когото брат му бе застрелял. Джони долавяше тихото мърморене на Ентрейджиън, който сякаш искаше да се изповяда. Днес следобед отново бе потвърдено едно откритие — в общи линии хората умират трудно, а когато напускат този свят, не са преизпълнени с достойнство… и най-вероятно изобщо не осъзнават, че си отиват.

— Какво ще правим? — повтори другият. Втренчи се в Джони с комично изумление и прокара длан през косата си, оставяйки червени следи в сивите кичури. Раменете на ризата му постепенно подгизваха от кръв. — Какво искаш да кажеш?

— Продължаваме ли напред или се връщаме? — попита Джони. Гласът му беше груб, настоятелен. — Какво има напред? Какво видяхте?

— Нищо — отвърна Стив. — Не, връщам си думите назад. По-ужасно е от нищо. Просто… — Очите му се отместиха и в същия миг зениците му се разшириха.

Джони се извърна, предполагайки, че хипарят е видял койотите, че най-сетне са се появили, но не това беше причината.

— Джим, не! — викна. — Недей!

Макар да знаеше, че вече е късно — пребледнялото лице на младия Джим Рийд издаваше, че всичко е свършено.

Момчето остана с опрян в слепоочието пистолет достатъчно дълго, за да породи, у Стив Еймс надежда, че може би всъщност няма да го направи, че в решителния момент се е разколебало, че от безкрайния коридор на „всичко свърши“ все още го дели последното вестибюлче, но в този миг Джим дръпна спусъка. Лявата му страна се разкъса, главата му се пръсна на парчета, а амбициите му да пише страхотни есета (да не говорим за желанието му да се пъхне под полата на Сюзи Гелър) се разсеяха като пара в странния залез — като червена лепкава смес, която залепна като храчка за един от безумните кактуси. Джим се олюля, пристъпи напред, изпусна пистолета и се стовари на земята. Стив извърна поразен поглед към Джони, сякаш искаше да каже: „Това, дето го видях току-що, не съм го видял. Дай да превъртим лентата и да го пуснем отново и сам ще се увериш. Това, дето го видях току-що, не съм го видял. Никой не го е видял. Не, приятел. Не.“

Само че това бе самата истина. Хлапето, обзето от разкаяние и ужас от извършеното, току-що бе извършил самоубийство.

— Трябваше да му попречиш! — писна Дейв Рийд и се нахвърли върху Джони. — Трябваше да му попречиш, защо не го спря? Защо не го спря?

Стив се опита да го отблъсне, но болката в раменете му бе непоносима. Оставаше му безпомощно да наблюдава как Дейв Рийд сграбчи Джони и го повали на земята. Претърколиха се два пъти от единия до другия край на пътеката. Най-сетне, макар и за кратко, Джони се оказа отгоре.

— Дейвид, чуй ме…

— Не! Не! Трябваше да му попречиш! Трябваше да му попречиш!

Хлапето зашлеви Джони първо с дясната, после с лявата си ръка. Неутешимо ридаеше, сълзите се стичаха по пребледнелите му страни. Стив се опита да помогне, но успя само да отвлече вниманието на Джони, който тъкмо бе успял да притисне с колене ръцете на момчето. Дейв рязко се извърна на хълбок, отхвърляйки писателя. Маринвил протегна ръце да омекоти падането, в дланите му се забиха кактусови бодли. Изрева от болка и изненада.