Стивън Кинг - Отмъстителите

Ако беше по-млад, щеше да просне нахалника на земята я с юмрук, я с лакът, преди и двамата да се усетят какво става, но стройният младеж, който умееше да отвръща с такава бързина и гъвкавост, отдавна вече го нямаше. Билингзли наистина замахна, но червенокосата жена със сините къси панталонки има достатъчно време да отстъпи назад и изкривената от артрита ръка изсвистя във въздуха.

— За Бога, жено! — викна той.

— Извинявай. — Пред него се изпречи Одри, чието инак хубаво лице сега бе ужасно изпито. На лявата й страна имаше синина с отпечатъка на човешка длан, а носът й бе подут и в ноздрите й се виждаше засъхнала кръв. — Мислех да ти се обадя, но реших, че ще те уплаша още повече.

— Какво се е случило, Од?

— Няма значение. Къде са другите?

— Някои са в гората, други са оттатък, у Кърстин. Не… — Дочу се вой. Слънцето вече беше залязло и във вечерния здрач останаха да тлеят пепеливооранжеви отсенки. — Нещо лошо става в гората. Чуват се писъци… — Той се замисли. — А къде е Гари?

Тя отстъпи встрани и посочи Гари, който лежеше на прага между кухнята и дневната. Бе се унесъл, стискайки ръката на жена си. В промеждутъка — макар и кратък — от писъците откъм гората Олд Док го чу да хърка.

— Мариел ли е под покривката? — попита Одри. Том кимна.

— Трябва да отидем при другите. Преди да започнат отново. Преди онези да се върнат.

— Знаеш ли какво точно става тук, Од?

— Не мисля, че някой знае с точност, но някои неща са ми известни. — Притисна длани към челото си и затвори очи. Така заприлича на студентка, която се бори с някое ужасно дълго уравнение. После отпусна ръце и отново го погледна. — По-добре да идем оттатък. Трябва да сме заедно.

Той вдигна брадичка към спящия Гари:

— А с него какво ще правим?

— Не можем да го носим, а дори и да можехме, как ще го прехвърлим през задната ограда на Дейвид Карвър? Ще отбележим забележителен успех, ако успеем да прехвърлим теб.

— Ще се справя — леко обиден, отвърна той. — Не ме мисли мен, Од, чудесно ще се справя.

Откъм гората отново долетя вик, последван от изстрел, после някакво животни зарева в предсмъртна агония. В отговор поне хиляда койоти завиха в един глас.

— Не е трябвало да отиват там — рече Одри. — Разбирам ги, но идеята не е била удачна.

Олд Док кимна.

— Мисля, че вече и те са го разбрали.

Питьр стигна до разклонението на пътеката и се вторачи в пустинята — бяла като кост под ослепителния блясък на изгряващата луна — която започваше отвъд него. После наведе очи и забеляза човека с кърпените войнишки панталони, забоден на кактуса.

— Здравей… приятелю — рече. Отмести количката на скитника, за да се настани до него. Облягайки се върху кактусовите бодли, които се впиха в гърба му, чу изстрел и предсмъртен вой. Идваше от далеч. Няма значение. Сложи ръка на рамото на мъртвия скитник. Усмивките на двамата бяха съвършено еднакви.

— Здравей… приятелю — повтори някогашният изследовател на творчеството на Джеймс Дики.

Отправи поглед на юг. Почти бе ослепял, но все още виждаше достатъчно, за да различи съвършено кръглата луна, която се надигаше изсред зъберите на пастелните планини. Грееше като капака на сребърен джобен часовник и закачливо намигаше все едно бе илюстрация към книжка с детски стихчета.

Изглеждаше така, като да беше нахлупила каубойска шапка.

— Здравей… приятелю — каза Питър на месеца и се притисна още по-силно върху тръните. Дори не почувства как прекомерно дългите бодли пробиха дробовете му, нито пък първите струйки кръв, които рукнаха от ухилената му уста. Беше при своя приятел. Беше при своя приятел и сега всичко бе наред, двамата гледаха заедно месеца каубой и всичко бе наред.

Денят угасна тъй бързо, сякаш се намираха в тропиците, отбеляза Джони, скоро странният пейзаж, който ги заобикаляше, изчезна в мрака. Поне за момента на пътеката нямаше никого. През сенките се промъкваше сивкава ивица светлина — ако не беше луната, сигурно щяха да са го закъсали още по-сериозно. Тази сутрин по телевизията бяха съобщили, че днес е новолуние, но при тези обстоятелства противоречието като че ли не беше от изключителна важност.

Хората се придвижваха нагоре по пътеката двама по двама като животните, които се качват в Ноевия ковчег — Ками и оцелелият й син, после те двамата с Брад (полюшвайки тялото на Джим помежду си), следвани от Синтия и хипито, чието име бе Стив. Девойката носеше пушката и когато койотът — кошмарно съновидение, още по-ужасяващо и от планинския лъв — изскочи от кактусовата горичка, Синтия го застреля.