Стивън Кинг - Отмъстителите

Джони изведнъж почувства, че не може да помага в носенето на Джим чак до къщата на Карвър, камо ли пък да помогне на Брад да прехвърлят трупа през оградата. Огледа се.

— Стив? Можеш ли за малко да ме отмен… — Млъкна, припомняйки си танца с планинския лъв. — Мамка му, не можеш, нали?

— О, Бо… оже — Том разчлени думата на две, като се запъна на втората сричка като притеснен тийнейджър. — Кой от двамата близнаци?

— Джим — отвърна Джони. Когато Том се приближи, добави: — И ти не можеш да ме отмениш, нали — ще получиш я удар, я кой знае.

— Аз ще помогна — предложи Одри. — Да вървим.

Стив забеляза, че възрастният ветеринар и жената отсреща са излезли на пътеката от същото място, откъдето бяха минали и те с Ентрейджиън. На мястото на изтощените батерии се виждаше наполовина зарит в пясъка кравешки череп и вместо пликчето от чипс се бе появила ръждясала конска подкова, но поне опаковката от бейзболните карти все още бе там. Стив я взе и я огледа на лунната светлина. Карти „Ъпър дек“. Албърт Бел замахва с бухалката с хищен поглед в очите. Изведнъж Стив направи учудващо откритие — това изглежда по-голям анахронизъм, отколкото кактусите, кравешкия череп или дори уродливата котка, която дебнеше в пропастта. „И всички нас — рече си той. — Може би ние сме ненормални.“

— Какво си мислиш? — попита Синтия.

— Нищо.

Той пусна хартийката на земята. Но още преди да достигне пясъка, тя се разпростря, изду се като платно и от светлозелена (макар че на лунната светлина бе трудно да се определи истинския й цвят) се превърна в снежнобяла. Стив хлъцна от изумление. Синтия, която точно в този миг се бе обърнала да огледа пътеката, светкавично се извърна.

— Какво?

— Видя ли това?

— Не. Кое?

— Това.

Той се наведе и отново взе хартийката. Опаковката от тестето бейзболни карти се бе превърнала в къс груба хартия. На нея бе изрисуван брадясал злодей с полупритворени, святкащи очи. „ТЪРСИ СЕ — провъзгласяваше обявата. — УБИЙСТВО, ОБИРИ НА БАНКИ И ВЛАКОВЕ, КРАЖБА НА СРЕДСТВА ОТ РЕЗЕРВАТИ, НАСИЛИЕ И ИЗДЕВАТЕЛСТВО, ОТРАВЯНЕ НА ГРАДСКИ КЛАДЕНЦИ, КРАЖБА НА ДОБИТЪК, КОНЕКРАДСТВО, ОБИР НА МИНИ.“ Над снимката бяха изредени всички възможни престъпления. Под нея с големи черни печатни букви бе изписано името на злодея — ДЖЕБЕДАЯ МЪРДОК.

— Не може да бъде! — тихо възкликна Синтия.

— Какво искаш да кажеш?

— Този въобще не е мошеник, а актьор. Виждала съм го по телевизията.

Стив се огледа и забеляза, че другите вече се отдалечават. Хвана Синтия за ръка и забързаха да ги настигнат.

Так, който отново се беше вселил в Сет, висеше на портала между двете стаи. Очите на малкия трескаво блестяха; бе настръхнал, всички косъмчета по тялото му бяха щръкнали. Когато някое влакънце се докоснеше до стената, се чуваше тихо изпукване. Мускулите по детското тяло не само трепереха, а направо бръмчаха.

Смъртта на полицая бе откъснала Так от телевизора и той побърза да изсмуче енергията на мъртвия, като достигне до крайния предел на силите си. Силата нахлу в него като пълноводна река, още една преграда бе повалена и Так се озова още по-близо до уникалния източник на енергия, който се криеше в Сет Гарин. Още не го бе достигнал, но вече се намираше съвсем близо.

Възприятията му също се изостриха. Видя момчето с димящия пистолет в ръка, проумя какво се е случило, почувства ужаса и чувството за вина, които разкъсваха малкия и веднага прецени шанса. Без изобщо да се замисля (Так всъщност не мислеше) той се хвърли в съзнанието на Джим. От толкова голямо разстояние не можеше да го контролира физически, но защитната броня на емоциите на момчето бе временно блокирана и в момента тази част от съзнанието му беше съвършено достъпна. За една, най-много за две секунди Так трябваше да се вмъкне в съзнанието му и да завърти всички шайби до край, претоварвайки момчето с информация — но секунда му бе достатъчна. В крайна сметка само подсилваше вече породилите се чувства.

Енергията, която се освободи при самоубийството на Джим Рийд, подпали Так като светлинна ракета и нервите на неговия „домакин“ буквално се нажежиха до червено. Свежа — и млада — енергия нахлу в резервоарите му и бързо компенсира вече изразходваната. И сега Так висеше на портала, бръмчеше като проводник под високо напрежение, напълно презареден, готов да доведе до край започнатото. Но най-напред трябва да намери храна. Умираше от глад. Плавно се понесе през дневната, но се спря насред помещението.