Стивън Кинг - Отмъстителите

27.Х.1995 г.

Пиша настоящето по три причини. Първо, искам да хвърля светлина върху едно събитие, което се случи преди петнадесет месеца, през лятото на 1994 г. Второ, надявам се да успокоя съвестта си, която бе замлъкнала, но непрестанно ме гризе, откакто онази жена Уайлър от Охайо ми писа и я излъгах. Не зная дали човек би могъл да успокои съвестта си, създавайки писания с надеждата, че впоследствие те ще бъдат прочетени от някого, но предполагам, че си струва да опитам; освен това, като се пенсионирам, може да се реша да покажа написаното на някого — може би дори на онази Уайлър. Трето, ухилената гримаса на момченцето не ми излиза от ума.

Ухилената му гримаса.

Излъгах госпожа Уайлър, за да защитя компанията и да запазя работата си, но най-вече защото можех да я излъжа. 24 юли 1994 г. беше неделен ден и бях единственият, който ги видя. И аз нямаше да съм там, ако не беше огромното количество документи, които имах да предавам. Онези, които смятат, че професията на минния инженер, е един безкраен празник и човек само пътешества насам-натам, трябва да видят планините отчети и формуляри, които е трябвало да превзема през годините!

Както и да е, тъкмо приключвах, когато забелязах волво комби да спира пред моя фургон — отвътре се изсипа цяло семейство. Тук искам да отбележа, че през целия си живот не съм виждал толкова екзалтирани хора. Приличаха на онези в телевизионните реклами, които научават, че току-що са спечелили голямата награда от лотарията.

Бяха петима — татко (както разбирам, братът на онази жена от Охайо), мама, голямото братче, голямото сестриче и малкото братче. М.Б. изглеждаше на не повече от четири години, макар че след като прочетох писмото на онази Уайлър (било е изпратено през месец юли тази година), вече съм наясно, че хлапето е било малко по-голямо, макар и дребно за възрастта си.

Отначало се засуетиха около колата си, сочейки възвишението южно от града, неспокойни като пилци пред буря, след това малчуганът задърпа баща си към фургона, където се помещаваше канцеларията.

Всичко това се случи в дирекцията на „Дийц Ърт Майнинг Корпорейшън“ — Невада: двоен фургон, разположен на около три километра и половина встрани от главния път (Магистрала N 50), в покрайнините на Деспърейшън — град, който се прочул по времето на Гражданската война със сребърните си мини. В наши дни се занимаваме предимно с добиване на мед от „Китайската мина“. „Зелените“ го наричат „насилствена ерозия“, но всъщност процесът не е чак толкова вреден за природата, колкото го изкарват.

И тъй, малкото братче задърпа татко си към стълбите на фургона и го чух да казва: „Почукай, тате, има някой, сигурен съм.“ При тези думи бащата едва не припадна от изненада, макар и да не можех да разбера защо, след като колата ми бе паркирана на най-видно място, а не бе и от най-малките. Скоро разбрах, че причината за изумлението са не думите на мушморока, а фактът, че изобщо говори!

Таткото се спогледа с останалите членове на семейството и всички те повториха в глас: „Почукай, почукай, хайде, почукай!“ Бяха неописуемо развълнувани. Което бе малко смешно и едновременно трогателно. Стана ми любопитно, не крия. Забелязах регистрационния номер и въобще не можах да си обясня какво търси семейство от Охайо на това отдалечено място в неделя следобед. Ако бащата не бе посмял да почука, аз самият щях да изляза да си поговоря с него.

Все пак той почука и в мига, в който отворих, малкият се втурна вътре! Веднага се залепи на същото онова табло на стената, където Сали бе закачила писмото от госпожа Уайлър с бележка, написана с големи червени букви: „МОЖЕ ЛИ НЯКОЙ ДА ПОМОГНЕ НА ТАЗИ ДАМА?“

Мушморокът потропваше с пръст по въздушните снимки на „Китайската мина“, които бяхме накачили по таблото. Може би човек трябва да е присъствал, за да си даде сметка колко необичайна бе тази постъпка. Сякаш беше идвал в канцеларията хиляди пъти преди това!

„Ето тук е, тате! — каза и продължи да посочва снимките. — Тук е! Тук е! Това е сребърната мина!“

„Ами — позасмях се аз, — тук се добива мед, синко, но почти позна.“

Господин Гарин се изчерви и рече: „Много съжалявам, нямахме намерение да ви пречим!“ После грабна малчугана. Досмеша ме. Не можах да се въздържа.

Той изнесе палавника навън и застана на стълбите, където явно смяташе, че е редно да стоят. Хлапето не зарита и дори не се разпищя, но погледът му нито за миг не се откъсваше от снимките на таблото. Беше толкова сладък — като индианче, което наднича иззад рамото на татко си с блеснали очички. Другите от семейството се струпаха на стълбата и се вторачиха в нас. По-големите хлапета направо преливаха от въодушевление, а и майка им беше в подобно настроение.