Стивън Кинг - Отмъстителите

„Това е откритието на годината — отвърнах аз. — Нещо толкова грандиозно, че все още се пази в тайна. Ще я споделя с вас, ако не разказвате за това още известно време. Няма, нали? Иначе може да имам проблеми с ръководството на компанията.“

Обещаха, а аз прецених, че спокойно мога да им кажа — никога повече нямаше да ги видя. Освен това предположих, че малкият много ще се зарадва, щом толкова обича „Бонанза“. Пък и както казах, в този миг изобщо и не подозирах, че той вече знае за нея. Как бих могъл да предположа подобно нещо?

„Това е старата мина «Гърмяща змия — 1» — заобяснявах. — Или поне ние така смятаме. Открихме я, докато взривявахме онзи ден. Предната галерия на «Гърмяща змия — 1» се е срутила през 1958 година.“

Джак Гарин поиска да узнае какво има вътре. Отговорих, че не знаем, тъй като още никой не е влизал, защото правилата на миньорската асоциация не позволяват. Госпожа Гарин (Джун) се интересуваше дали компанията няма да я проучи, а аз й обясних, че е възможно и зависи от това дали ще успеем да получим разрешение. Не ги излъгах, но малко преиначих истината. Бяхме маркирали изхода с жълтите ленти, наистина, точно както постановява правилникът на асоциацията, но това още не означаваше, че там знаят за нашето откритие. Открихме старата шахта съвсем случайно — взривявахме като всеки друг път, но когато престанаха да падат камъни и прахът се уталожи, пред нас зейна тази дупка — никой от управлението не искаше да разгласяваме подобно събитие.

Ако новината се бе разпространила, със сигурност щеше да предизвика огромен интерес. Разказваше се, че когато мината се срутила, четиридесет-петдесет китайски миньори били затрупани, а ако това наистина е вярно, значи те все още щяха да са там, непокътнати като мумии в египетска пирамида. Ентусиастите историци щяха да посветят цял ден на разкопки и изследване на дрехите и миньорските им принадлежности, да не говорим за самите тела. Повечето от присъстващите на инцидента проявиха жив интерес, но без изключителното съгласие на управлението във Финикс не можехме да изследваме кой знае колко, а никой от колегите ми не вярваше, че ще успеем да си го издействаме. Управлението не е организация с идеална цел, както, не се съмнявам, ще разбере всеки, който чете този разказ, а миньорството, особено в наши дни, е много рисковано начинание. „Китайската мина“ реализираше печалба едва от 1992 г. насам и миньорите, преди да стигнат до обекта, никога не знаят дали все още са на работа. Много неща зависят от цената на медта на борсата (добивът от открити мини не е никак евтин), но опазването на околната среда е до голяма степен определящо. Напоследък ситуацията се подобри и в последните обществени допитвания вече личи известен здрав разум, но в окръжния и федералния съд има поне десетина дела, заведени от хора (предимно от „зелените“), които искат да закрият мината. Мнозина — сред тях бих могъл да причисля и себе си — смятаха, че големите шефове няма да искат да утежняват вече съществуващите ни проблеми, разгласявайки на целия свят, че сме открили стара мина, може би дори с историческа стойност. Както отбеляза мой приятел инженер, когато взривът откри входа: „Напълно ще е в стила на природолюбителите да накарат я федералните власти, я щатската комисия по историческите забележителности да ни обявят за историческа забележителност. Откога чакат да им падне подобна златна възможност.“ Подобно отношение може и да ви се стори параноично (много хора така смятат), но когато човек знае, че стотина мъже изхранват семействата си с доходите си от тази мина, гледната му точка се променя и става предпазлив.

Дъщерята (Луиз?) каза, че дупката й се струвала страшничка, а аз отвърнах, че съм съгласен. Попита ме дали бих се осмелил да вляза вътре ей така, но й отговорих, че в никакъв случай не бих го направил. От призраци ли съм се страхувал? Не, от срутване. Учудващо е, че старата шахта изобщо съществува. Изкопана е във вкаменената магма от вулканично изригване, а тези образувания са достатъчно несигурни, дори когато не се взривява. Добавих, че не бих влязъл в шахтата за нищо на света, докато не бъде укрепена със стоманени стълбове. Без дори да подозирам как още днес ще се озова толкова навътре в старата дупка, че дори слънцето няма да виждам.

Заведох ги в канцеларията на обекта и им раздадох защитни каски, после им показах разните машини и приспособления. Добре се поразходихме. Малкият Сет вече беше престанал да говори, но очите му грееха като гранатите, която намираме в скалата!