Стивън Кинг - Отмъстителите

Този ден обаче чух друг звук, който ми хареса още по-малко — някакво пищене. Чувах го за пръв път, макар че откакто открихме старата мина, нееднократно бях надничал вътре. Веднага разбрах какво е — триенето на риолитните пластове. Сякаш земята говори. Едно време, като чуели този звук, миньорите веднага излизали на повърхността, защото пищенето означава, че мината може да се срути всеки миг. Предполагам, че китайците, които са работели в „Гърмяща змия — 1“ през 1858 г. или не са знаели какво означава този шум, или не са имали право да излязат, дори да го чуят.

Разкъсвайки лентите, се подхлъзнах и паднах на коляно. Забелязах на земята някакъв предмет. Беше малката кукличка, която Сет ми бе показал — червенокосата хубавица с бластера. Сигурно му е изпаднала от джоба, преди да се втурне в шахтата, й като я видях да лежи там, насред натрошения камънак, ми се стори най-ужасното предзнаменование. Страхотно се изплаших. Взех фигурката, пъхнах я в джоба си и напълно я забравих, докато премина суматохата и я върнах на законния й притежател. Описах я на малкия си племенник и той обясни, че това била Каси Стайлс от филмчето за полицаите, за което малкият непрестанно бърбореше.

Зад гърба ми чух шум от падащи камъни и тежко дишане — обърнах се и видях Гарин, който се изкачваше по склона. Другите трима стояха скупчени в подножието. Момиченцето плачеше.

„Връщайте се веднага! — викнах му. — Тази шахта може да се срути всеки миг. Изкопана е преди сто и тридесет години! Че дори и повече!“

„Ако ще на хиляда години да е — отвърна той, без да спира нито за миг. — Моето дете е там и ще вляза след него.“

Нямах намерение да споря с него — понякога единственото, което човек може да направи, е да действа, да продължава напред и да се надява, че Бог ще се погрижи за останалото. Така и направихме.

Откакто работя като минен инженер, ми се е случвало да попадам на доста страшни места, но по-страшно преживяване от десетината минути (всъщност може да е било и по-дълго или по-кратко — напълно бях изгубил представа за времето), които прекарахме в старата шахта „Гърмяща змия — 1“, не съм имал. Коридорът, който водеше надолу и навътре, извиваше под такъв остър ъгъл, че след двадесетина метра се оказахме на тъмно. Характерната миризма — на изстинала пепел, престояло кафе и прегоряло месо — бързо се усили, което също бе необичайно. Понякога в старите мини витае дъх на „минерали“, но с това се изчерпва всичко. Подът бе зарит с отронен от стените дребен камънак, та трябваше доста да внимаваме, за да не си нараним стъпалата и да не паднем. Подпорите и напречните греди бяха покрити с китайски букви — някои бяха издълбани в дървото, но повечето бяха изрисувани с дим от свещ. Подобни гледки те карат да осъзнаеш, че прочетеното в учебниците по история наистина се е случило.

Господин Гарин викаше момченцето и го молеше да се върне, защото е опасно. Мислех да му кажа, че забоят може да се срути само от екота на гласа му; също като в планината — понякога е достатъчно някой да се провикне, за да предизвика падане на лавина. Обаче не посмях. Пък и той нямаше да ме послуша. Мислеше единствено за детето.

На ключодържателя ми са закачени джобно ножче, лупа и миниатюрно фенерче. Извадих фенерчето и насочих светлинния лъч напред. Продължихме навътре в шахтата, а рехавите гранитни пластове продължаваха да шушнат наоколо, приглушеното бучене ечеше в ушите ни, а миризмата ни удряше в носа. Усетих затоплянето почти веднага, колкото по-горещо ставаше, толкова по-силно се усещаше миризмата на отдавна изгаснал лагерен огън. Само че накрая заприлича на нещо съвсем друго. На вонята на мърша.

Тогава стигнахме до костите. Ние — имам предвид с колегите от управлението — осветявахме входа с прожектори, но не видяхме почти нищо. Много бяхме дискутирали дали вътре наистина има нещо. Ивон твърдеше, че нямало, че никой не би влязъл в шахта, изкопана в такава несигурна почва, та дори и миньори китайци. Според него всички тия истории били измишльотини и фантасмагории — но с Гарин бяхме изминали едва неколкостотин метра, когато се уверих, че моят приятелят греши.

Подът на шахтата бе осеян с кости. Най-ужасни бяха черепите — сякаш се хилеха. Човек очаква, че като стъпи върху тях, ще изпращят, но те се разпадаха като пепел. Тук миризмата се усещаше особено силно и по лицето ми се стичаше пот. Сякаш се намирахме в сауна, а не в мина. А стените! Китайците буквално бяха изписали стените отгоре до долу с дима от свещите си. Сякаш като се е срутила галерията и са се оказали затрупани под земята, бяха решили да остават завещанията си по подпорните греди.