Стивън Кинг - Отмъстителите

Последните тридесет метра бяха най-тежки. Трябваше да напрегна цялата си воля, за да не хукна покрай господин Гарин и да се озова навън, но по изражението му разбрах, че и той се чувства по същия начин. Въпреки това продължихме да вървим спокойно, може би защото и двамата знаехме, че ако се втурнем паникьосани навън, ще подплашим цялото семейство. Вместо това излязохме като мъже — Гарин носеше момченцето, което спеше дълбоко.

Та това беше „малката уплаха“, която преживяхме.

Госпожа Гарин и двете по-големи деца плачеха, а като ни видяха, се втурнаха към Сет и започнаха да го опипват и да го целуват, сякаш не можеха да повярват, че го виждат. Той се събуди и им се усмихна, после отново забърбори на неразбрания си език. Господин Гарин уморено пристъпи към ламаринената барака, където държим експлозивите, отпусна се на земята и се облегна на стената. Опря лакти на коленете си и скри лице в сплетените си длани. Напълно го разбирах. Жена му го попита добре ли се чувства, на което той отвърна, че всичко е наред, но иска да си почине и да си поеме дъх. Казах, че и аз искам да си почина. Помолих госпожа Гарин да отведе децата при всъдехода. Предложих на Джек да покаже нашата Мо на брат си. Майка му се засмя, както човек се смее, когато няма нищо смешно, и отвърна: „Мисля, че доста ни се събра за днес, господин Симс. Надявам се, да не изтълкувате думите ми погрешно, но искам да се махнем оттук час по-скоро.“

Казах, че я разбирам, а мисля и тя разбра, че искам да разменя две думи насаме с мъжа й, преди да се разделим по живо, по здраво. Не че нямах нужда да се посъвзема! Краката ми се огъваха. Отидох до бараката и седнах до господин Гарин.

„Ако случилото се разчуе, ще възникнат големи неприятности — казах. — Както за компанията, така и лично за мен. Може би няма да се стигне до уволнение, но…“

„Няма да кажа никому нито дума“ — отвърна той, вдигна глава и ме погледна право в очите. Забелязах, че плаче. Мисля, че след такава тревога всеки баща на негово място би плакал. Самият аз замалко щях да се разплача, макар да ги виждах за пръв път в живота си. Винаги, като си спомня колко трогателен беше Гарин, като обуваше ботушчето на сина си, гърлото ми се стяга.

„Ще ви бъда безкрайно задължен“ — казах.

„Глупости — отвърна той. — Не зная как да ви благодаря. Дори не зная откъде да започна.“ Вече започваше да ми става неудобно.

„О, моля ви се. Заедно се справихме, а всичко е добре, когато свършва добре.“

Помогнах му да се изправи и се отправихме след другите. Почти ги бяхме настигнали, когато той ме хвана за ръката и ме накара да спра:

„Не бива да пускате никого там. Дори ако инженерите преценят, че може да се укрепи. Вътре има нещо нередно.“

„Зная. Почувствах го.“ — Замислих се за ухилената гримаса на малкия — и до ден-днешен още настръхвам при спомена за лицето му — и едва не му казах, че синът му също го е усетил. Но после размислих. С какво щеше да ни помогне това?

„Ако зависеше от мен — продължи той, — щях да хвърля вътре експлозив и да срутя цялата мина. Това е гроб. Нека мъртвите почиват в мир.“

„Добра идея“ — съгласих се и сигурно Бог е бил на същото мнение, защото го направи след няма и две седмици. В галерията стана експлозия. Доколкото ми е известно, причината така и не беше открита.

Гарин се позасмя и поклати глава: „След два часа изобщо няма да ми се вярва, че наистина се е случило.“

„И може би така е по-добре“ — отвърнах.

„Но няма да забравя едно — продължи, — и то е, че днес Сет проговори. Не просто думи и фрази, които само семейството му разбира. Наистина проговори. Може би не си давате сметка колко е невероятно, но за нас е много важно. — Махна към семейството си, което вече се беше настанило във всъдехода. — Щом успя веднъж, значи може да го направи отново.“

И може да е проговорил, дай Боже. Иска ми се да узная. Това момченце ме заинтригува, и то по различни причини. Като му върнах кукличката, се усмихна и ме целуна. Беше безкрайно сладък и ми се стори, че долавям по кожата му миризмата на мината… миризмата на изоставен лагерен огън, на пепел, печено месо и изстинало кафе.

Откарах ги до канцеларията, където беше паркирана колата им. Никой не ни забеляза, въпреки че минах по главната улица. В горещ неделен следобед Деспърейшън е като град, обитаван от призраци.

Помня, че стоях на стълбите пред канцеларията и им махах, докато се отправяха към ужасната злополука, която ги е очаквала в края на пътуването им — безумната престрелка, в която загинали. Всички ми махаха… освен Сет. Каквото и да се е криело в старата мина, голям късмет извадихме, че се измъкнахме… както и той, че единствен е оцелял в онази ужасна стрелба в Сан Хосе! Той е като онова, което наричат „черен гологан“.