Стивън Кинг - Отмъстителите

Синтия се покатери на оградата и с лекота я прескочи. Одри се нуждаеше от малко помощ и подкрепа, за да не падне, но се прехвърли от другата страна. Беше ред на Стив, който се покачи на сплетените ръце на Брад и Джони и седна за миг върху оградата, докато позаглъхне болката в наранените му рамене. Сетне се отблъсна и скочи на земята.

— Не мога да се покатеря — заяви Джони. — Абсурд. Ако в гаража има стълба…

— Уу-уу-УУУУУ!… Уу-уу-УУУУУУУУУ! — прозвуча зад тях.

Съвсем спонтанно, като малки деца, двамата се прегърнаха. Брад се обърна и видя приближаващи се сенки. В мрака проблясваха сребристи очи.

— Синтия! — викна Джони. — Стреляй!

Гласът й долетя уплашен и несигурен:

— Да се прехвърля ли обратно?

— Не! Не! Стреляй нагоре!

Тя два пъти дръпна спусъка и изстрелите изтрещяха във въздуха. През коловете започна да се процежда остър, тръпчив дим. Приближаващите сенки в храсталака престанаха да се движат.

— Още ли не можеш, Джон? — тихо попита Брад. Джони се взираше в сенките. На устните му трептеше странна, изплашена усмивка.

— Тц. Вече се оправих. Аз… ама какво правиш?

— Ти как мислиш? — Брад бе коленичил на четири крака до оградата. — Побързай, татенце.

Джони се покачи на гърба му.

— Божичко, чувствам се като президента на Южна Африка.

Отначало Брад като че ли не схвана шегата. Но когато най-сетне проумя смисъла, се разкикоти. Гърбът му се късаше от болка, а Джони Маринвил сякаш тежеше поне двеста и петдесет кила и петите му се забиваха като стикове за голф в изтормозения му гръб, но въпреки това той не преставаше да се хили. Ето ти един американски интелектуалец с добри маниери, завършил частна гимназия — писател, движил се навремето в средите около Лени Бърнстейн — стъпил на гърба на чернокож като на стол. И ако това не е представата на един истински либерал за ада, значи Брад нищо не разбира! Хрумна му да извика: „Побързай, господарю, туй злочесто тяло загива!“ и избухна в бурен смях. Умираше от ужас да не би животните да захапят задника му, но продължаваше да се залива от смях. Ще му изпея хорово „Стария негър Джо“, зарече се той и сам зави като койот. Чак сълзи му потекоха от очите. Заудря с юмрук по земята.

— Брад, какво става? — разтревожено пошепна Джони.

— Нищо! — отвърна през смях чернокожият. — Само ми слизай от гърба по-бързо! По дяволите, какво има на тия обувки? Налчета ли, какво ли?

В следващия миг, слава Богу, му олекна на гърба. Джони пухтеше като локомотив и се опитваше да прехвърли крак през оградата. Чернокожият силно го тласна. Маринвил изпъшка и тупна на земята от другата страна.

Сега Брад оставаше сам, без да има на какво да стъпи.

Измери с поглед оградата и му се видя поне тридесет метра висока. Обърна се и забеляза сенките, които отново се раздвижиха и бавно се заприближаваха в стесняващ се полукръг.

Сграбчи два кола и в същия миг дочу страшно ръмжене. Храсталакът запращя. Той хвърли поглед през рамо и забеляза някакво същество, което не приличаше на койот, а по-скоро на глиган… всъщност беше като нескопосана детска рисунка — най-обикновена драсканица, която някак е оживяла. Краката му бяха с различна дължина и завършваха с израстъци, които не бяха нито лапи, нито пръсти. Опашката му сякаш започваше от средата на гърба. Очите му бяха като сребристи окръжности. Носът му — като свинска зурла. Само зъбите му имаха вид на истински — грамадни закривени образувания, които стърчаха от двете страна на устата му.

Брад се почувства така, сякаш му инжектираха адреналин. Забрави болките в гърба си и се метна на оградата. Изчадието тракна със зъби, блъсна се в коловете под него и разклати цялата конструкция. В този момент Джони хвана Брад за едната китка, а Дейв — за другата и чернокожият съумя да се покатери върху оградата. Опита се да преметне крак от другата страна, но само си удари левия глезен в тъпия край на един кол. След миг полетя надолу, раздирайки цялата си риза отгоре до долу в безуспешните си опити да се задържи. Пусна се точно навреме да не си счупи ръката, но когато се приземи, почувства как под мишницата му се стича струйка кръв.

— Какво ще кажеш да се махнеш от мен, хубавецо? — задъхано попита съпругата му, върху която беше паднал. — Стига да не ти причини особено големи затруднения.

Брад изпълзя встрани, отпусна се неподвижен на земята, после се изтърколи по гръб. Вгледа се в непознатите звезди, досущ като лампичките, които светват и угасват по клоните на елхите, дето всяка година в петък след Деня на благодарността се появяват на главната улица във всеки малък град. Ако това са истински звезди, той е крал на Персия… но все пак си бяха там.