Стивън Кинг - Отмъстителите

Замижа, за да не ги гледа повече. Във въображението си — което неимоверно се изостряше в мига, в който затвореше очи — видя Кари Риптън, който му подхвърля „Шопър“ После собствената си ръка, която се протяга и го хваща. „Страхотен сте, господин Джоузефсън!“ — вика Кари и искрено му се възхищава. Този глас като че ли долиташе от много далеч и сякаш ечеше в дъното на каньон. По-наблизо се чуваше ръмженето в горичката оттатък (само дето за разнообразие се беше превърнала в пустиня). Последваха няколко тъпи удара — глиганите се блъскаха в оградата. Исусе Христе!

— Брад — повика го Джони. Съдейки по звука, като че ли се бе надвесил над него.

— Какво?

— Добре ли си?

— Супер!

— Брад.

— Какво!

— Имам идея. За филм.

— Ти си откачен, Джон. — Продължаваше да стиска очи. Така всичко изглеждаше нормално. — Ама ще захапя. И как ще се казва този филм, в който ще имам честта да участвам?

— „Черните мъже не могат да се катерят по огради“ — каза Джони и се разкикоти. Смехът му звучеше доста изтощено и полуналудничаво. — Ще поканя за режисьор самия Марио ван Пийбълс, а Лари Фишбърн ще играе теб.

— Става — отвърна Брад и с мъка се изправи. — Обожавам Лари Фишбърн. Страхотно. Направо му предложи милион. Кой би устоял?

— Именно, именно — съгласи се писателят и така се разхили, че едва успя да отговори… а по страните му се стичаха сълзи, но едва ли бяха предизвикани от радост. Само преди десет минути Ками Рийд едва не го бе застреляла и Джони надали бе забравил. Всъщност добрата памет бе истинско проклятие.

Брад стана, подаде ръка на Би и й помогна да се изправи. Зверовете продължаваха да се блъскат в оградата и да вият, разнесе се шумно мляскане, сякаш отвратителните хибриди се опитваха да прегризат оградата.

— Какво ще кажеш? — попита Джони, който също се изправи.

— Мисля, че като видях зор, се разпъргавих — заяви Брад. Прегърна жена си и се обърна към Джони: — Хайде, бели дръвнико. Днес отбеляза първия си успех в потъпкването на чернокожи. Сигурно си съсипан от умора. Да се прибираме вътре.

Създанието, което се вмъкна с подскоци в задния двор на Билингзли през малката порта в оградата, беше като детска рисунка на отровния гущер, който Джеб Мърдок убива в надпреварата по стрелба с Кенди към средата на „Отмъстителите“. Главата му обаче повече подхождаше на беглец от „Юрски парк“.

Изкачи се по задните стълби, закандилка се към плъзгащата врата, после я побутна с муцуна, но без резултат — вратата се отваряше навън. Гущерът протегна шия и загриза долния край на касата. След миг се озова в кухнята на Олд Док.

Гари Содерсън разсеяно отбеляза, че се е появил ветрец с отвратително гадна миризма, който духа право в лицето му. Замаха, опитвайки се да прогони вонята, но тя се усили. Вдигна ръка, напипа нещо като гигантска обувка от крокодилска кожа и отвори очи. Съществото, което се беше надвесило над лицето му на една целувка разстояние, го изучаваше с почти човешко любопитство и бе толкова гротескно, че Гари дори не се изплаши.

„Ето, това е — рече си той — първият сериозен пристъп на делириум тременс. Привет, другарчета, напред към анонимните алкохолици.“

Затвори очи. Опита се да си внуши, че не усеща този неприятен дъх на блато и не чува как по кухненския линолеум се влачи опашка на влечуго. Продължи да стиска ледената ръка на жена си, повтаряйки:

— Тук няма нищо, тук няма нищо, тук няма…

Но преди да повтори заклинанието за трети път (а всички знаят, че магията става само на третия път), чудовището впи зъби в гърлото му и го разкъса.

Джони забеляза малки крачета зад вратата на килера и надникна вътре. Ели и Ралфи се бяха сгушили един до друг върху нещо като спален чувал. Въпреки изстрелите, които долитаха отвън, двете деца бяха потънали в дълбок сън, но дори и насън не можеха напълно да се откъснат от случващото се — лицата им бяха пребледнели и напрегнати, те дишаха на пресекулки, сякаш сподавено хлипаха, а крачката на Ралфи потрепваха, като че ли сънуваше, че тича.

Джони предположи, че Елън е намерила отнякъде спалния чувал и го е домъкнала в килера; това със сигурност не е работа на Ким Гелър. Ким и дъщеря й бяха заели предишното си място до стената, но сега не седяха на пода, а на кухненските столове.

— Джим наистина ли е мъртъв? — попита Сюзи и впи блеснали влажни очи в Джони, който влезе след Брад и Белинда. — Не мога да повярвам, хвърляхме фризбито, както винаги, и довечера щяхме да ходим на кино…