Стивън Кинг - Отмъстителите

Е, вече стигнах до „малката уплаха“, която породи у мен толкова съмнения и кошмари (да не говорим за съвестта ми, а случаят се утежнява допълнително, когато става дума за мормон, който приема религията доста насериозно). В онзи миг на никого от нас не му се струваше „малка“, пък и до ден-днешен не смятам, че беше малка. Премислял съм случката хиляди пъти, а докато бях в Перу (бях командирован там във връзка с бокситните залежи, когато писмото на Одри Уайлър се получило в управлението в Деспърейшън), я сънувах поне десетина пъти. Може би заради жегата. В „Гърмяща змия“ беше горещо. Доста мини съм видял, и обикновено в тях е хладно или направо студено. Чел съм, че в някои мини в Южна Африка било топло, но никога не съм бил там. А и в „Гърмяща змия“ не беше топло, а горещо. Освен това беше влажно като в парник.

Но май започнах да изпреварвам събитията. Искам да разкажа цялата история от игла до конец, но слава Богу, подобни инциденти повече няма да има. В началото на август, няма и две седмици след случилото се, цялата шахта се срути. Може би поради разместване някъде дълбоко в девонските пластове или пък вследствие на корозионния ефект на въздуха върху подпорните греди. Така и няма да узная със сигурност, но шахтата се срути — милиони тонове глинеста лиска, шиста и варовик. Само като си помисля как на господин Гарин и синът му замалко им се размина да бъдат затрупани (да не говорим за Алън Симс, изключителен специалист по геология), направо ми настръхват косите.

По-голямото момче, Джак, искаше да разгледа Мо — най-големия екекаватор. Използваме го за обработка на вътрешните бремсберги, най-вече за тераси на петнадесетметрови интервали. През седемдесетте години Мо беше най-големият екскаватор на планетата Земя и повечето деца — особено момчетата — много се прехласват по него. Даже и големите момчета! Гарин искаше да го разгледа отблизо не по-малко от младия Джак и предположих, че и Сет изпитва същото желание. Оказа се обаче, че греша.

Показах им стълбата отстрани на Мо, по която се стига до кабината на оператора, намираща се на тридесет метра от земята. Джак попита може ли да се качат и му отказах, тъй като е прекалено опасно, но за сметка на това им предложих да се разходят по веригите. Това си е голямо преживяване, защото всяка от двете вериги е широка колкото градска улица, а стоманените плоскости, от които са съставени, са широки по един метър. Господин Гарин свали Сет на земята и двамата с Джак се изкатериха по стълбата до веригите. Заизкачвах се след тях, надявайки се от все сърце, че никой няма да падне. Джун Гарин бе застанала по встрани, за да ни снима, прегърнати и ухилени до уши върху веригите на Мо. Ние се кълчехме и правехме физиономии пред обектива и се забавлявахме като луди, докато момичето извика: „Върни се, Сет! Веднага се връщай! Не бива да ходиш там!“

Не видях какво става, защото машината ми пречеше, но виждах майката, която пребледня от уплаха.

„Сет! — изкрещя. — Връщай се веднага! “ Викна два-три пъти, после изпусна фотоапарата и хукна след детето. Достатъчно ми бе да видя как захвърли скъпия „Никон“ като празна цигарена кутия. На три скока слязох по стълбата. Чудя се как не паднах. Вероятно още по-чудно е, че Гарин и синът му също не паднаха, но тогава изобщо не ми беше до това. Честно да си призная, изобщо не ми беше до тях.

Малкият вече се катереше по наклона към входа на старата мина, който се намира само на шест метра от земята. Веднага разбрах, че майка му не може да го настигне, преди да се е шмугнал вътре. Никой не можеше да го настигне. Сърцето ми щеше да се пръсне от уплаха. Овладях се и с всичка сила хукнах след детето.

Изпреварих госпожа Гарин в мига, когато Сет достигна входа на мината. Поспря за миг и си помислих, че все пак няма да влезе. Рекох си, че ако тъмнината не го уплаши, има надежда да го отблъсне миризмата — миризма на изоставен лагерен огън, примесена с миризмите на прекипяло кафе и старо месо. Но в следващия миг той влезе, без да обръща внимание на виковете ми веднага да се върне — дори не погледна назад.

Казах на майка му да стои настрана, че ще го последвам в мината и ще го доведа. Повторих същото и на съпруга и сина й, но Гарин, разбира се, изобщо не ме послуша. На негово място и аз бих постъпил по същия начин.

Изкатерих се по склона и разкъсах жълтите ленти, мушморокът беше достатъчно дребен, за да се провре отдолу. Вече долавях тихият тътен, характерен за старите шахти. Прилича на воя на вятъра или на далечен водопад. Не знам каква е причината за този шум, но никога не ми е харесвал. Това е призрачен звук.