Стивън Кинг - Отмъстителите

Бащата обясни, че са от Толидо, после представи себе си, жена си и по-големите деца. „А това е Сет — завърши той. — Сет е изключително дете.“

„Е, аз пък си помислих, че всичките са изключителни — отвърнах и протегнах ръка. — Дай лапа, Сет, аз съм Алън Симс.“ Ръкувахме се доста крепко. Останалите направо онемяха от изумление — особено бащата — макар да не разбирах защо. Моят баща ме научи да се ръкувам, когато бях едва тригодишен — не е кой знае колко сложно, изобщо не е като да се научиш да жонглираш или да разбъркаш колодата карти така, че асата да излязат най-отгоре. Но не след дълго всичко се изясни.

„Сет пита дали може да види планината — обясни господин Гарин и посочи «Китайската мина». Северният склон наистина малко прилича на планина. — Струва ми се, че всъщност има предвид мината…“

„Да! — вика малчуганът. — Мината! Сет иска види мината! Сет иска види сребърната мина! Хос! Малък Джо! Адам! Хоп Синг!“

Като го чух, избухнах в смях — не бях чувал тези имена от цяла вечност — но останалите зяпаха малкия, сякаш бе Исус, който проповядва в храма.

„Ъ-ъ — започвам аз, — ако искаш да видиш ранчото «Пондероса», синко, това е напълно възможно, само че то се намира доста по на запад оттук. Освен това има туристически обиколки на мините — пътуваш под земята в истинска вагонетка. Като че ли най-интересно е в «Бети Кар», във Фелън. В «Китайската мина» обаче не предлагаме обиколки. Това е действащ рудник и съвсем не е толкова интересен, колкото едновремешните. Онзи склон, дето ти прилича на планина, е чисто и просто едната стена на огромна дупка в земята.“

„Няма да ви разбере, господин Симс — намеси се големият брат. — Добро хлапе е, но не е особено схватлив.“ — И почука с пръст челото си.

Както се оказа обаче, мушморокът съвсем добре разбра и се разплака. Не шумно и глезено, а тихичко — като дете, което е изгубило любимата си играчка. При тези думи и останалите се натъжиха, сякаш им е умряло кучето. Момичето спомена, че Сет никога не плачел. Вече умирах от любопитство. Не можех да ги разбера и това ме човъркаше. Сега ми се иска да не се бях поддавал на вътрешния си подтик, но тогава се заех да разбера каква е работата.

Господин Гарин ме помоли да поговорим насаме и естествено се съгласих. Той подаде малкия на жена си — хлапето продължаваше тихо да плаче и огромните му сълзи кротко се търкаляха по личицето му… и да пукна, ако очите на кака му не бяха насълзени! Гарин влезе във фургона и затвори вратата.

За кратко време ми разказа много за Сет Гарин, но най-важното беше колко много го обичат. Не го каза направо нито веднъж (не че щях да му повярвам, ако го беше казал направо). Просто си личеше. Обясни ми, че Сет страдал от аутизъм, много рядко произнасял разбираеми думи и почти никога не проявявал интерес към „обикновения живот“, но когато забелязал северната стена на „Китайската мина“, въодушевено се разбърборил, непрестанно сочейки натам.

„Отначало се пошегувахме с него и продължихме напред — разказа Гарин. — По принцип Сет е кротък, но от време на време се случва да изпада в такива изблици и да бърбори. Джун ги нарича «проповеди». Но като видя, че не завивам и дори не намалявам скоростта, той проговори. Не отделни думи, а цели изречения: «Моля те, спри, Сет иска види мината, Сет иска види Хос, Адам и малък Джо».“

Зная малко за аутизма — най-добрият ми приятел има брат, който е в „Сиера Фор“, щатската клиника за душевноболни в Боулдър Сити. Няколко пъти съм го придружавал и съм виждал пациентите, в противен случай не знам дали щях да повярвам на Гарин. Много от ония в „Сиера Фор“ не само че не говорят, ами дори не се движат. Най-тежкоболните са като мъртви — с изцъклени очи и на пръв поглед като че дори не дишат.

„Обожава уестърни — продължаваше Гарин — и най-вероятно стената на мината му напомня на нещо, видяно в някой епизод от «Бонанза».“

Помислих си, че може действително да е видял самата мина в „Бонанза“, но не помня да съм го казал на Гарин. Много от старите телевизионни сериали са снимани по тези места, а „Китайската мина“ съществува от 1957, тъй че е съвсем възможно.

„Както и да е, това е голям напредък за Сет — дори ми се струва, че правилната дума е чудо. Но и това че говори така, далеч не е всичко.“

„Да — съгласявам се, — явно е решил за разнообразие да се потопи в действителния свят, нали?“

Продължавах да си мисля за онези в клиниката, където се намира братът на моя приятел. Те никога не присъстват реално в нашия свят. Дори когато се смеят, плачат или издават някакви други звуци, по-скоро сякаш се обаждат по телефона.