Стивън Кинг - Отмъстителите

Брад позна безумеца въпреки лекото му накуцване и обезобразеното му лице. Не знаеше каква сила бе докарала симпатичния преподавател по английски до сегашния му вид и не искаше да знае. Стигаше му, че го вижда в това състояние. Сякаш притежателят на феноменална мощ, превъзхождана единствено от садистичната му жестокост, бе притискал главата на Питър между дланите си. Очите на Джаксън се бяха изцъклили, лявото дори бе изскочило от орбитата си. Усмивката му бе още по-страшна — беше ухилен до уши в гротескна предсмъртна гримаса. Питър напомняше на герой от комиксите за Батман.

Всички застинаха на място — липсваше им само старият моряк с блестящия омагьосан поглед от баладата на Колъридж. Брад почувства как пръстите му около шията на малкия Рийд се отпускат, но хлапакът дори не се опита да избяга. Дългокосият с окървавената фанелка препречваше пътя на Питър и за миг Брад си помисли, че може би ще последва сблъсък. В последния миг хипарят успя да отстъпи и да направи път. Питър извърна глава към него. Гаснещата светлина блесна в изцъклените му очи.

— Да намеря… моя… приятел — обърна се Питър към хипито. Гласът му беше слаб — сякаш някой се бе опитал да го удуши, но вместо да го усмърти, само го бе обезобразил. — Да поседна… при… моя… приятел.

— Добре, човече, давай — колебливо отвърна дългокосият, после рязко се отдръпна. Явно бе ранен и движението му причини ужасна болка, но въпреки това се дръпна. Брад не го винеше. На негово място и той не би пожелал да се докосва до такова създание.

Продължи по пътеката, подритвайки проснатото на земята животно и Брад забеляза нещо много странно — звярът сякаш се разлагаше като на забързан кадър: козината му почерня и над трупа се извиха струйки воняща пара.

Никой не помръдваше, сякаш всички се бяха вкаменили — хипарят с окървавените рамене; служителката от магазина, коленичила на земята; пред нея Ками Рийд с пистолет в ръка; Джони, вдигнал ръце, като че се канеше да улови куршума; Брад и Дейв Рийд, сякаш застинали на тепих по борба — а Питър отмина по пътеката.

В този миг Дейв почувства как ръцете около врата му се отпускат и се отскубна от Брад. Не се насочи към Джони, а се нахвърли върху майка си, като крещеше:

— И ти! И ти го уби!

Тя се извърна към него съвършено сразена и сякаш онемяла.

— Защо ни прати тук, мамо? Защо?

Грабна пистолета от ръката й, подържа го за миг пред очите си, после го запрати в гората… само дето вече не ги заобикаляше гора. Докато те се бяха разправяли, пейзажът бе продължил да се променя и сега се намираха сред настръхнало, непознато кактусово поле. Дори пушекът от горящата къща вече не миришеше по същия начин — сякаш някъде бяха подпалили мескит или пелин.

— Дейв… Дейви, аз…

Тя замлъкна и продължи да го гледа. Хлапакът отвърна на погледа й. В миг Брад осъзна, че неотдавна момчето се смееше насред ливадата на собствения си дом и играеше на летяща чиния. Лицето на Дейв се изкриви. Ъгълчетата на устните му провиснаха и трепнаха. От устата му се проточиха слюнки. Той се разплака. Майка му го прегърна и започна да го полюшва.

— Няма страшно — зашепна. Собствените й очи блестяха като гладки тъмни камъни в пресъхнал брод. — Няма страшно. Не плачи, съкровище, всичко е наред, мама е тук и всичко е наред.

Джони отстъпи назад. Погледът му се плъзна по трупа на мъртвото животно — стори му се, че трепти, сякаш се виждаше през вратичката на отворена пещ — а от козината му струеше розова течност. После погледна към Ками и сина й.

— Ками — започна той. — Госпожо Рийд. — Не съм застрелял Джим. — Кълна се, че не съм. Всъщност стана така, че…

— Тихо — прекъсна го тя, без дори да се обръща. Дейв бе петнадесетина сантиметра по-висок от майка си и сигурно бе поне тридесет килограма по-тежък от нея, но тя го люлееше с такава лекота, сякаш бе осеммесечно бебе, страдащо от колики. — Не искам да знам какво се е случило. Не ме интересува какво се е случило. Нека се прибираме. Искаш ли да се върнем, Дейв?

Хлипайки, без да вдига глава от рамото й, момчето кимна.

Тя извърна поглед към Брад и заяви:

— Донесете другото ми момче. Не можем да го оставим тук с онова нещо. — Тя хвърли поглед към димящия вонлив труп на планинския лъв и отново се обърна към Брад. — Донесете го, разбрахте ли?

— Да, госпожо — отвърна Брад. — Разбрах ви.

Том Билингзли стоеше на вратата на кухнята и през сгъстяващия се мрак се взираше в отворената порта, опитвайки се да разгадае звуците и гласове, които долитаха отвъд. Едва не получи инфаркт, когато някой го потупа по рамото.