Стивън Кинг - Отмъстителите

Изпитвала съм всичко това и друг път, когато горделивото момченце в Сет се е ядосвало за нещо, но никога не е било толкова продължително, нито пък така интензивно. В ранния следобед вече ми се струваше, че къщата е пълна с природен газ и трябва само някой да драсне клечката. Бях в кухнята и безцелно се мотаех напред-назад, главата ужасно ме болеше — очите ми чак пулсираха — ала незнайно защо все ми идеше да се ухиля. Боже!

Застанах до мивката и погледнах през прозореца в задния двор. Сет седеше в пясъчника и си играеше с останалите микробуси. Само дето, ако още някой бе видял как точно си играеше с тях, сигурна съм, че до залез слънце нашият питомец щеше да се намира в специално заведение, където изследват деца с изключителни заложби.

Микробусите имат сгъваеми крила, но, разбира се, не могат да летят. Само че тези на Сет понякога го правят. Той седеше насред пясъка с отпуснати на коленете ръце, а те кръжаха ли, кръжаха над главата му — „Тракър Ароу“, „Рути-туут“, „Мийтуегън“ и всички останали — спускаха се и се шмугваха един под друг, пикираха и правеха лупинги, за миг докосвайки пистата, която Сет им бе очертал в пясъка, или пък се строяваха в редица, засилваха се към люлката в другия край на двора и се плъзгаха по седалката — като каскадьори в някой филм — после се обръщаха и отново доближаваха пясъчника. Детски играчки, шарени и ярки, които сякаш, изпълняваха военни мисии в задния ни двор. Знам, че звучи съвършено налудничаво, но се заклевам в Божието име — не си измислям. Понякога микробусите се спускат върху Ханибал — съседското куче — и то бяга с подвита опашка. Хърб също е ставал свидетел на подобни инциденти.

Всяко друго дете би се радвало, пляскало и викало от, радост, ако види микробусите да правят такива номера, но не и горделивото момченце. То си седи в пясъка с увиснала устна и войнствен поглед.

Продължавам да го наблюдавам, а онова, което е в него, се стеле на вълни и изпълва въздуха с тихо бръмчене. Вече бях на път да изляза от кожата си и да изпадна в истеричен припадък, ей тъй, както си седях пред мивката, в този миг най-ненадейно засънувах наяве. Усещането е най-прекрасното нещо на света и макар да го наричам „сън наяве“, всъщност е съвсем различно — имам чувството, че всичко се случва в дейсвителност. В този сън преживявам отново съботен следобед, който прекарах с моята приятелка Джан в някакъв хотел в Мохонк. Още през 1982-ра, когато и двете бяхме неомъжени. Седяхме и си говорихме не помня колко време — мислите й се въртяха все около оня загубен, мърляв младеж, по който си бе загубила разсъдъка тогава, а аз все повтарях как искам след дипломирането да отделя три месеца за обиколка на страната.

В Мохонк е толкова красиво и толкова спокойно. С Джан сме на пикник. Топло е. Зная, че всичко е нереално и че рано или късно ще се върна в лудницата, но докато съм там, нищо не ме вълнува. Говорим си с Джан, слънчевите лъчи галят лието ми, цветята ухаят. Прекрасно е. Не зная какво представлява всичко това или защо се случва, но като противоотрова срещу яростта на ГМ е сто пъти по-ефикасно от „упражненията“ в банята. Питам се дали пък Сет няма нещо общо с цялата работа?

Така ми се и Хърби да има свое тайно място, но мисля, че си няма. Глупавите му шеги са единственото, на което е способен. Де да можех да му разкажа за моето убежище, дори да го взема със себе си, но ми се струва, че е неразумно. На ГМ като че ли му е по-лесно да узнава разки работи от Хърб, отколкото от мен. Пък и Хърб изглежда толкова уморен. Случващото се е несправедливо и за двама ни, но за мъжа ми е ужасно несправедливо.

„Дуийм Фуоутъ“ току-що се завърна.

Е, радвам се, разбира се — на мое място на всеки би ми олекнало, от събота насам сме като в концлагер — но какво ще последва? Как ще реагира ГМ? Слава Богу, че спеше, когато се позвъни на входната врата, и слава Богу, че Хърб беше на работа, защото понякога ГМ подслушва мислите му. Но едва ли подслушва моите мисли, освен ако не му позволя или ако ме завари неподготвена.

Боже мой! Препрочетох написано — то и ми се стори съвършено налудничаво. Поемам дъх и започвам от самото начало. Времето би трябвало да ми стигне. Сет не е спал както трябва от петък насам и ако извадя късмет, може да спи чак до четири и половина. Значи разполагам поне с един час.

Около три следобед, докато чистех с прахосмукачката, на кухненската врата се почука. Отворих и какво да видя? Господин Хобарт от нашата улица, със сина си — пълно, нисичко, рижаво момченце с огромни очила и белезникава кожа. Противничко на вид, ако искате да знаете. Хлапето държеше „Дрийм Флоутър“. Това безспорно бе играчката на Сет. Познах я, без дори да проверя дали задният фар е счупен и дали е издраскана от лявата страни, но в интерес на истината забелязах и двете неща. В този миг с пръст да ме бутнеха, щях да се строполя на земята. Опитах се да кажа нещо, но не успях — гърлото ми сякаш бе заключено. Наистина не знам какво щях да кажа, ако бях в състояние да говоря!