Стивън Кинг - Отмъстителите

— Можем ли да го убием? — попита. — Ако се доближи, мислиш ли, че можем…

— Я се огледай! — прекъсна го Коли. — Виж какво става!

Стив го послуша. Откри, че зеленината се отдръпва от тях и на нейно място се възцарява пустинята. Растенията под краката им избледняваха, сякаш нещо изсмукваше сока им, след това изчезваха, а тъмната влажна пръст се превръщаше в белезникава гранулирана маса. Мъниста. Ето какво си мислеше преди малко — че почвената покривка отстъпва място на тази шантава мънистоподобна гадост. В този миг едно хилаво дърво отдясно рухна на земята. Разнесе се звук, подобен на изпукването, което се чува, когато човек пъхне пръст в уста, после рязко го извади. Белезникавият ствол на дървото стана зелен и му пораснаха бодли. Клоните му се сляха, а зеленият цвят на листата се разля и размаза и те се превърнаха в кактусови израстъци.

— Време е да изчезваме — промърмори Коли.

Спътникът му дори не си направи труд да отговори — вместо с думи, отвърна с действия. След миг и двамата тичаха обратно по пътеката към мястото, откъдето излязоха на нея. Отначало Стив се боеше някой трънак да не му избоде очите или пък да не подмине изтощените батерии, откъдето трябваше да се отклонят право на запад към портата на Билингзли. После всичко останало изгуби значение пред на гърленото ръмжене, което се чуваше отблизо. Зеленоокото създание от пропастта ги следваше. Мамка му, преследваше ги. И ги настигаше.

Чу се изстрел и Питър Джаксън бавно извърна глава. Осъзна (доколкото изобщо бе способен да осъзнава в това състояние), че стои в задния си двор и гледа към (доколкото изобщо бе способен да вижда в това си състояние) масата на задната веранда. Бе отрупана с книги и списания, от които стърчаха розови листчета за отбелязване. Бе работил над една научна статия със заглавие „Джеймс Дики и действителността на новия юг“, със съкровената мисъл да предизвика страхотни противоречия между определени мастити академици. Можеби дори от други колежи щяха да го поканят на закрити семинари! И да поемат всички разноски! (Е, в разумни граници, разбира се.) Как бе мечтал за този миг.

Сега това му се струваше далечно и маловажно. Както и изстрелът откъм гората, писъкът, който го последва и двата изстрела, които проехтяха на свой ред. Дори ръмженето — сякаш в шубрака се бе скрил тигър, избягал от зоологическата градина — му се струваше далечно и маловажно. Единственото, което имаше значение, бе да… да…

— Да намеря своя приятел — гласно довърши той. — Да се добера до разклонението на пътеката и да поседна с моя приятел И най-добре… да се омитам.

Пресече верандата по диагонал, закачайки масата с хълбок. Едно списание и няколко книги паднаха върху мокрите розови плочи. Питър не им обърна никакво внимание. Чезнещото му зрение бе съсредоточено върху горичката зад къщите от източната страна на Поплър Стрийт. Интересът, който цял живот бе изпитвал към бележките под линия, го бе напуснал.

Когато това се случи, Джан не говореше за Рей Соумс, а се питаше защо Бог е създал свят, в който не можеш да надделееш над желанието си да бъдеш докосвана и целувана от мъж, който често — по дяволите, най-редовно — има мръсни крака, а косата си мие не повече от четири пъти в месеца. В най-добрия случай. Значи говореше за Рей, без да споменава имена.

И за първи път откак идваше тук, откак тичаше тук, Одри почувства досада и изпита лек пристъп на приятелско отегчение. Като че ли най-сетне бе започнала да губи търпение да слуша за манията на Джан.

Одри стоеше на прага на беседката, гледаше поляната, слушаше жуженето на пчелите и се питаше, какво в крайна сметка прави тук. Другаде имаше хора, които се нуждаеха от помощ, при това познати хора, повечето от които й бяха симпатични. С част от себе си — при това доста убедителна част — се опитваше да повярва, че те всъщност нямат значение, че се намират не само на шестстотин километра западно, но и са отдалечени на цели четиринадесет години в бъдещето, но убедителна или не, това си бе измама. Това място тук бе илюзия. Това място бе измама.

„Но се налага да бъда тук. Наистина се налага.“

Може би, но изведнъж любовно-омразната история на Джан с Рей Соумс я отегчи до сълзи. Идеше й да се извърне на пети и да каже: „Добре де, защо не вземеш да спреш да опяваш и да го зарежеш? Ти си млада, хубава, имаш здраво тяло. Сигурна съм, че можеш да намериш някого с чиста коса и свеж дъх, който да ти начеше крастата.“