Стивън Кинг - Отмъстителите

Наистина бе пътеката, а след по-малко от минута двамата мъже стъпиха на нея и Стив забеляза следи — успокояващи при дадените обстоятелства: опаковка от чипс; обвивка от пакет бейзболни карти; две батерии, вероятно изхвърлени от уокмена на някое хлапе, след като са се изтощили; инициали, издълбани в стволовете на дърветата.

От другата страна пътеката обаче бе далеч по-обезкуражаваща — сред смрадликите и ниските дървета стърчеше някакво безформено, бодливо, отровнозелено растение. Зад него се подаваха още две други — възлестите им клони стърчаха като разперените ръце на извънземен регулировчик.

— Мамка му, виждаш ли ги ей ония работи?! — възкликна Стив.

Коли кимна.

— Приличат на кактуси. Или кактусове. Или както там се казва, когато са повече от един.

„Да — мислено отвърна Стив, — колкото жените по картините на Пикасо от кубисткия му период приличат на действителни жени.“ Простите линии на тези кактусови растения и липсата на всякаква симетрия — подобно на птицата с различни на дължина криле — им придаваха малко сюрреалистичен вид, от който направо му призляваше. Все едно да гледаш разфокусиран образ.

„Наистина прилича на мишелов — бе казал Олд Док. — Обаче както би го нарисувало дете.“

Нещата започваха да се навързват. Все още не пасваха идеално, но от само себе си започваха да образуват множество, като онези, които учеха едно време по алгебра. Първо микробусите, които приличаха на декор от сутрешно телевизионно предаване за деца. После птицата. А сега и тези нахално зелени кактуси, все едно нарисувани от напорист първокласник.

Коли се приближи към най-близкото от трите растения и любопитно протегна пръст.

— Недей, да не си пощурял! — викна Стив.

Коли не му обърна никакво внимание. Ръката му се протягаше към растението. По-близо. И още по-близо, докато…

— Ах! Мамка ти!

Стив се стресна. Коли рязко отдръпна ръка и я заразглежда с изражението на малчуган, който изучава най-новата си, крайно интересна драскотина. После се извърна към спътника си и му показа дланта си. Върху възглавничката на показалеца му се бе появила капчица кръв.

— Май са достатъчно истински, че да бодат — констатира той. — Или поне този.

— Естествено. Ами ако е отровно? Като растенията в басейна на река Конго или нещо подобно?

Коли сви рамене, сякаш искаше да каже: „Вече е прекалено късно да се притесняваш за това, приятел“ — и продължи по пътеката, която завиваше на юг към Хайъсинт. Поне нямаше да се изгубят — щяха да се ръководят по червеникаво-оранжевата светлина, която нахлуваше през дърветата. Заслизаха по хълма. Колкото повече напредваха, Стив откриваше сред растенията от източната страна на пътечката все повече и повече странни кактуси. На места направо задушаваха другата растителност. Храсталаците започваха да оредяват, и то съвсем не случайно — почвата тук изтъняваше в слой зърнест пясък, напомнящ на… на…

Отново избърса потта от челото си. Беше нетърпимо горещо, а светлината бе странно червеникава. Направо му призляваше.

— Виж — посочи Коли. На двадесетина метра пред тях пътеката се разклоняваше и на самия кръстопът, като стражи, се издигаха няколко кактуса. Сред тях като нос на кораб стърчеше преобърната пазарска количка. На гаснещата дневна светлина металните й пречки изглеждаха като облени с кръв.

Коли се затича към кръстопътя. Стив също ускори крачка, защото не искаше нито за миг да се отделя от него. Щом полицаят достигна разклонението, в странно сухия и същевременно противно сладникав въздух се надигна дрезгав вой — „Ууу! Ууу! У-У-Ууу!“ Сетне отново екна, остър и пронизителен като кучешки лай, в който се примесваха гласовете на други животни, и който накара Стив да настръхне. „Мои деца на нощта“ — помисли си той и пред очите му изплува Бела Лугоши 48 48 Американски актьор (1884–1956) от унгарски произход, известен с пресъздаването на чудовищни създания във филмите си, напр. „Дракула“. — Б. пр. с призрачно черно-бял грим и развята пелерина. Може би този образ далеч не беше най-подходящ за сегашната ситуация, но понякога мислите ти се отплесват накъдето пожелаят.

— Майчице! — възкликна Коли и Стив предположи, че другият има предвид воя на койотите откъм изток, където се предполагаше, че има къщи, магазини и поне пет различни ресторанта а lа „Макдоналдс“ — но грамадният полицай изобщо не гледаше натам. Стив проследи погледа му и до пазарската количка съзря седнал на земята мъж. Беше забоден на кактуса като нелепа бележка, предназначена за всеки, който мине по пътеката.