Стивън Кинг - Отмъстителите

За нощта.

Питър дъвчеше ли, дъвчеше, чипсът се ронеше по брадичката му и се сипеше по фанелката с щастливо ухиления господин Усмивков. Изцъклените му очи потръпваха в синхрон с движението на челюстите. Лявото му око се бе пръснало като узряло гроздово зърно още когато Так нападна съзнанието му и извлече по-голямата част от него — използваемата част — но Питър все още виждаше криво-ляво чрез дясното си око. Достатъчно, та да е в състояние да изпълни самостоятелно следващата задача. Но първо трябваше да се възстановят двигателните му способности.

— Питър? Чуваш ли, момчето ми? — Так бе възприел насечения британски говор на Андрю Кейс, ръководителят на катедрата, в която работеше Питър. Както обикновено, имитираше го доста удачно. Макар и не тъй умело, както имитираше героите от телевизионните сериали (с които се бе упражнявал много по-често), но пак не го докарваше зле.

Бе открил, че един авторитетен глас може да извърши чудеса, дори при хора с непоправими мозъчни увреждания. Немощна искрица радост оживи лицето на Питър. Обърна се и вместо Сет Гарин, обут с гащета, украсени с червеникаво-оранжеви петна от сос, видя Андрю Кейс, облечен в елегантно карирано сако.

— А сега искам да прекосиш улицата, приятел. И да идеш в горичката. Не е нужно да се мъкнеш чак до къщурката на баба си. Достатъчно е да излезеш на пътеката. Знаеш ли пътеката през горичката?

Питър поклати глава. Изпъкналите му очни ябълки пот — репваха над клоунски ухилената му гримаса.

— Няма значение, ще я откриеш. Няма как да я пропуснеш. Като стигнеш разклонението, можеш да поседнеш с твоя… приятел.

— Моя приятел — повтори Питър.

— Да, точно така.

Питър никога не бе виждал човека, с когото щеше да се срещне на кръстопътя, и всъщност никога нямаше да се запознае с него, не и в действителност, но нямаше смисъл тези неща да му се казват. Като начало, вече нямаше достатъчно мозък, за да ги проумее. А и освен това скоро щеше да е мъртъв. Мъртъв като Хърб Уайлър. Както и като онзи мъж с пазарната количка, когото не след дълго щеше да срещне в гората.

— Моят приятел — повтори Питър, този път малко по-уверено.

— А-ха. — Завеждащият катедрата по английски бе изчезнал — Так отново бе възприел гласа на Джон Пейн и говореше отривисто като Гари Купър. — Време е да вървиш, друже.

— По пътеката към разклонението.

— Тъй мисля.

Онзи бавно се изправи на крака, досущ ръждясал робот:

— Време е да вървя. А като стигна кръстопътя, мога да поседна с моя приятел.

— Тъй вярно сър, такава е уговорката. — Сега прозвуча циничният, присмехулен глас на Рори Калхун. — Този твой приятел, той е виновникът. Може да се каже, че всичко започна заради него. Или поне той драсна клечката. А сега изчезвай. Господ здраве да ти дава до следващата ни среща.

Питър излезе от дневната, без дори да погледне към Одри, която с полузатворени очи се бе отпуснала в креслото. Явно бе задрямала. Дишаше бавно и равномерно. Краката й — дълги и хубави (първото, което привлече Хърб Уайлър още в дните, когато тя се наричаше Одри Гарин) — бяха изпружени и на път към входната врата Питър, който се олюляваше като сомнамбул, едва не се препъна в тях. Когато отвори вратата и алената светлина на угасващия ден озари лицето му, усмивката му заприлича на болезнена гримаса.

На средата на алеята към улицата, където през издигащия се стълб от дим се процеждаше червената светлина на залеза, гласът на Рори Калхун отново изпълни мислите му, разкъсвайки остатъците от съзнанието му като бръснач. „Затваряй след себе си, друже, да не си расъл в хамбар?“

Той се върна и изпълни онова, което му бе наредено. Вратата бе непокътната — дори не бе надупчена от куршумите. Питър отново се извърна на сто и осемдесет градуса (като едва не падна от верандата) и запраши през аленеещата привечер към собствения си дом, откъдето по алеята към гаража щеше да мине в задния двор. Оттам през ниската телена ограда щеше да се прехвърли в горичката. Да потърси пътеката. Да открие разклонението. Да срещне своя приятел. И да поседне с него.

Прекрачи тялото на жена си, проснато насред улицата, и спря, защото в горещия, димен въздух се разнесе див вой — „Уу… уу… уууу“. Колкото и да бе замаян, той настръхна. Какви са тези койоти в Охайо? При това в предгр…

„Време ти е да вървиш, приятел. Айде, действай, малкия.“

Усети болка, още по-силна отпреди. Изстена, от нараненото му око отново рукна кръв и се стече по лицето му.