Стивън Кинг - Отмъстителите

— Не — повтори, а слепоочията му пулсираха от нелепа ярост.

— Не — съгласи се тя и го удостои с вяла усмивка, която сякаш искаше да каже: „А, най-сетне ме разбра.“ После се обърна към Сюзи и започна да я гали по главата.

— Ела тук, съкровище! — обърна се Белинда към Елън и се наведе да я прегърне. — Ела да поседиш при Би. — Със сгърчено от мъка лице, което правеше мълчанието му още по-страшно, момиченцето мълчаливо се доближи до нея и се сгуши в обятията й.

Двамата близнаци присъстваха на тази сцена, но всъщност не виждаха какво става. Бяха застанали до задната врата, а в очите им пламтеше искрено въодушевление. Ками се изправи пред тях и ги измери с поглед, който Джони отначало погрешно взе за строг. След миг осъзна какво всъщност означаваше той — ужас, който бе толкова неистов, че дори не можеше напълно да го прикрие.

— Добре — най-сетне изрече тя. Гласът й прозвуча сухо й делово. — Кой ще го носи?

Момчетата се спогледаха и на Джони му се стори, че помежду им протече безмълвен диалог — кратък, но сложен разговор, на каквито единствено близнаците са способни. „Или чисто и просто мозъкът ти е прегрял, Джон“ — рече си. Всъщност това като че ли не беше чак толкова невероятно. Наистина имаше усещането, че мозъкът му е прегрял.

Джим протегна ръка. За миг устните на майка му трепнаха. После се смразиха и тя му подаде пистолета на Дейвид Карвър. Дейв пое патроните, а в това време брат му извади пълнителя на 45-калибровия пистолет и го вдигна срещу светлината, за да провери дали е празен — точно както бе постъпил и самият Джони. „Внимаваме, защото разбираме, че един пистолет крие силата да обезобразява и убива — мислено отбеляза писателят, — но това не е единствената причина. Макар и подсъзнателно, си даваме сметка, че оръжията са нещо зло. Дяволско. Дори най-големите им почитатели и защитници го долавят.“

Дейв подаваше на брат си шепа патрони. Джим ги взимаше един по един и зареждаше пистолета.

— Постъпвайте така, сякаш баща ви е с вас всеки миг — поучаваше ги Ками. — Ако се питате дали да направите нещо, което той не би ви позволил, не го правете. Ясно ли е?

— Да, мамо.

Джим щракна пълнителя и хвана пистолета за дръжката, като внимаваше да го държи възможно най-далеч от себе си, без да докосва спусъка и същевременно дулото да сочи пода. Нарежданията на майка му го караха да се чувства едновременно засрамен — сякаш главнокомандващ издаваше стройни заповеди на неопитните си ординарци, като в романите на Леон Юърис 45 45 Американски автор, известен с романа „Екзодус“ за възстановяването на еврейскта държава. — Б. пр. — и извънмерно развълнуван от обещаващите изгледи, които се откриваха пред него.

Тя насочи вниманието си към другия близнак:

— Дейвид?

— Да, мамо.

— Ако срещнете непознати в гората, веднага се връщайте. Това е най-важното. Не задавайте въпроси, каквото и да ви кажат, не отговаряйте, и дори не се доближавайте до тях.

— Мамо, ако нямат оръжие… — започна Джим.

— Не задавайте въпроси и не се доближавайте до тях — повтори тя. Не повиши глас, но в тона й се долавяше нещо, което накара и двамата леко да потръпнат. Нещо, което прекрати всички разисквания.

— Да предположим, че срещнат полицаи, госпожо Рийд — вметна Брад. — Полицаите може да сметнат, че горичката е най-подходящият път дотук.

— Най-добре ще е да стоим настрана — отвърна му Джони. — Каквито и ченгета да срещнем, те най-вероятно ще са… е, нервни. Известно е, че когато ченгетата са нервни, може да пострадат невинни хора. Никога не става нарочно, но най-добре да не се рискува. И да се избягват всякакви възможни инциденти.

— Идвате ли с нас, господин Маринвил?

— Да.

И двамата запазиха мълчание, но Джони със задоволство отбеляза облекчението в очите им.

Ками заплашително го изгледа и отново занарежда:

— Отидете до Андерсън Авеню. Ако всичко там изглежда нормално… — Замлъкна за миг, сякаш давайки си сметка колко невероятно звучеше това, но се насили да продължи:

— … помолете някой да се обадите по телефона и извикайте полиция. Но ако на Андерсън Авеню е същото като тук, или пък нещо ви се стори, макар и малко… ъ…

— Съмнително — вметна Джони.

За чувството, което тя се опитваше да опише, във Виетнам използваха какви ли не думи — както индианците използват какви ли не изрази за промените във времето — и изведнъж всичките изплуваха в съзнанието му, сякаш светна неонова лампа. Съмнително. Шантаво. Невъзможно. Абсурдно. Нищо работа. Зашеметен съм.