Стивън Кинг - Отмъстителите

Съпругът й, чаровният Гари, бе седнал на един кухненски стол, който бе благоволил да обърне към жена си — поне да я гледа, като пие, ако не друго. На Коли му се догади, като разбра, че онзи се налива с най-долнопробно вино, което се използва за приготвяне на сосове.

Гари като че ли улови погледа му и вдигна глава. Клепачите му бяха зачервени и подпухнали. Коли се опита да изрови от дъното на душата си малко съчувствие за този човек. Усилието не бе особено плодотворно.

— Загуб’ си скапанат’ ръка — поверително изломоти Гари. — Трябпом.

Коли се размисли над тази фраза и си я преведе като „Трябва помощ“.

— Да — съгласи се. — Сега ще повикаме помощ.

— Тряаше вече стук. Шианата ръка! Дето е в скаания хлатилник!

— Зная.

Синтия се приближи и се обърна към Олд Док:

— Вие сте бил ветеринарен лекар, нали, господин Билингзли?

Старецът кимна.

— Така си и мислех. Искате ли да дойдете с мен? Трябва да ви покажа нещо пред входа.

— Не мислите ли, че е опасно?

— В момента не, струва ми се. Онова нещо там… всъщност по-добре сам да го видите. — Тя хвърли поглед към другите двама и се поправи: — Сами да го видите.

Поведе Билингзли през дневната към входа откъм улицата. Коли погледна въпросително Стив, който в отговор сви рамене. Бившият полицай предполагаше, че момичето иска да покаже на Бил как са се преобразили къщите на отсрещната страна на улицата, макар да не можеше да си обясни каква връзка има това с факта, че Билингзли е ветеринар.

— Мамка му! — обръщайки се към Стив възкликна той, когато застанаха на вратата. — Оправили са се! Или ние чисто и просто сме си въобразили, че са се променили.

Взираше се в дома на Гелърови. Можеше да се закълне, че когато преди десет минути с хипито и служителката от магазина стояха на същото това място, същата тази къща се бе превърнала в кирпичена хасиенда — като онези по картинките от Ню Мексико и Аризона. В момента отново бе облицована с най-обикновени алуминиеви плоскости.

— Не сме си въобразили, не са се и „нормализирали“ — отвърна Стив. — Не напълно. Я виж там.

Коли проследи сочещия пръст на Стив и погледът му спря върху къщата на семейство Рийд. Дървените трупи бяха изчезнали и на тяхно място се бе появила предишната мазилка, а покривът бе покрит с обикновени шиндели (преди това имаше нещо друго, най-вероятно торф), на покрива на гаража отново се мъдреше сателитна антена. Но тухлената основа беше заменена от неодялани дървени греди, а всички прозорци бяха със затворени дървени капаци. В капаците се виждаха отвори за наблюдение, сякаш индианските набези, адвентистите от седмия ден и скитащите се застрахователни агенти бяха неизменна част от ежедневието на обитателите. Коли не бе съвсем сигурен, но като че ли до преди днес следобед Рийдови нямаха капаци на прозорците, камо ли пък бойници.

— Я виж тиии! — Билингзли говореше тъй, сякаш току-що разбира, че е участвал в „Скрита камера“. — Онова там пред Одри коневръз ли е? Коневръз е, нали? Ама какво става тук?

— Оставете къщите — отвърна Синтия. После посегна към лицето на възрастния човек, обхвана го с длани, и сякаш въртеше камера на статив, го извърна към трупа на съпругата на Питър Джаксън.

— Боже Господи! — възкликна той.

Огромна птица беше забила нокти в бедрото на мъртвата. Вече бе успяла да се подкрепи с останките от лицето на трупа и тъкмо посягаше под брадичката. В съзнанието на Коли изплува мимолетен, доста неподходящ за случая спомен, как една вечер в автокиното в Уест Кълъмбъс прилепва устни към същото място на шията на Кели Ебърхарт, а тя го предупреждава, че ако й остави мораво петно, баща й най-вероятно ще застреля и двама им.

Несъзнателно се бе прицелил в птицата, но Стив отмести дулото на оръжието му към земята.

— Недей, приятел. На твое място не бих стрелял. По-добре е да не вдигаме шум.

Прав бе, разбира се, но… Боже. Птицата бе страшна не заради онова, което правеше, а заради онова, което представляваше.

— Остаа бесс ръка, мамкму! — обяви Гари откъм кухнята, сякаш се страхуваше, че ако не им напомня за жена си, ще я забравят. Олд Док не му обърна никакво внимание. Бе прекосил дневната с изражението на човек, който очаква всеки миг да го застрелят, но сега като че бе забравил всякакви убийци, странни микробуси и преобразяващи се къщи.

— Боже мили, гледай ти! — възкликна почти благоговейно. — Непременно трябва да го снимам. Разбира се! Извинете ме… ще изтичам за фотоапарата…