Стивън Кинг - Отмъстителите

Когато най-сетне се съвзех и вдигнах глава, Хърб тъкмо изваждаше парцала да забърше под съдомиялната. Още се подсмиваше и бършеше очи. Благодаря на Бог за този човек. Станах да взема метлата и лопатата.

— Като че ли е доста привързан към стария „Дрийм Флоутър“ — бе всичко, което каза Хърб. А и какво повече би могъл да каже? В случая това бе напълно достатъчно.

Три следобед е и вече „преобърнахме цялата проклета къща“, както би казала моята стара приятелка Джан. Сет също се опитваше да ни помогне по своему. Стана ми толкова жал, като го видях да повдига възглавниците на дивана, сякаш изчезналият микробус може да се е пъхнал отдолу като монета или коричка от пица. Отначало Хърб бе изпълнен с надежда, заявявайки, че играчката е прекалено голяма, за да не я забележим, и мисля, че беше прав. Всъщност продължавам да мисля, че е прав, но тогава защо не можем да я намерим? Както съм седнала на кухненската маса, виждам Хърб, който е коленичил до плета в задния двор и ръчка отдолу с дръжката на греблото. Иска ми се да му викна да прекрати — вече за трети път претърсва това място — но нямам сили.

Шумове на горния етаж. Сет става от следобеден сън, та ще трябва да привършвам с писането. И да скрия дневника. Както и да го изтрия от мислите си..Хубаво би било. Но ми се струва, не Сет чете мислите на Хърб по-успешно, отколкото моите. Няма причина да е така, но съм почти уверена. Затова внимавам да не се издам пред мъжа ми, че водя дневник.

Знам какво би си казал всеки, който разлисти тези страници — че сме откачени. Че сме луди да дължим хлапето у дома. Нещо у него не е наред, при това нещо сериозно, а ние не знаем какво е. Все пак знаем, че е опасно. Тогава защо го гледаме? Защо продължаваме да го държим у дома? Не зная точно. Може би защото го обичаме. Или защото той ни командва. Не. Понякога стават подобни неща (Хърб да извива устната си или аз да се шамаросвам), които наподобяват мощна хипноза, но това е рядкост. Сет е преди всичко Сет — дете, заключено в затвора на собственото си съзнание. Освен това е последната частица от моя брат. Но над всичко това е нашата обич. И всяка вечер, когато си лягаме да спим, виждам в очите на мъжа ми онова, което, предполагам, и той вижда в моите — че отново сме се справили, и че ако днес сме успели, значи ще успеем и утре. Нощем е лесно да си кажеш, че това е само една от страните на неговото заболяване, нищо повече.

Над главата ми топуркат стъпки. Отива в тоалетната. Като свърши, ще слезе при нас, надявайки се, че сме намерили изгубената играчка… Но кой ще чуе лошата вест? Сет, който ще изглежда разстроен (и може би дори ще си поплаче). Или другият, с дървената походка, който хвърля предмети наляво и надясно, когато не получава онова, което иска.

Разбира се, мислила съм пак да го заведем на лекар и съм сигурна, че и на Хърб неведнъж му е идвало наум… но не сериозно. Не и след последния път. Бяхме заедно и видяхме как другият — не-Сет — се крие. Как е възможно да се крие у Сет — аутизмът в дяволски непроницаем щит. Но всъщност истинският проблем не е аутизмът — няма никакво значение какво виждат или не виждат всички лекари по света. Когато реша да съм честна със себе си и пренебрегна всичките си надежди и мечти, си давам ясна сметка за това. Когато се опитахме да говорим с лекаря и да му обясним, каква е истинската причина за посещението ни, не съумяхме. Ако някой някога прочете тези редове, питам се ще може ли да си представи колко е ужасно усещането, че някой те стиска за гърлото и ти пречи да говориш. МАМКА МУ, НЕ МОЖЕХМЕ ДА ГОВОРИМ.

Толкова ме е страх. Страх ме от онзи с дървената походка, наистина, но ме е страх и от други неща. Някои дори не мога да изразя, а други — да изразя прекалено добре. Но засега онова, което ме плаши най-много, е какво ще се случи, ако не открием „Дрийм Флоутър“. Глупавият розов микробус. Къде може да се е завряла тая проклетия? Да можехме да го намерим…

В мига на смъртта на Кърсгин Карвър Джони размишляваше за своя литературен агент Бил Харис и за реакцията на Бил, когато за първи път видя Поплър Стрийт — бе обзет от искрен и неподправен ужас. Отначало, докато пътуваха от летището към гардчето, Бил като истински професионалист съумяваше да се усмихва възпитано, макар и малко принудено, но щом навлязоха в предградието Уенуърт (посрещна ги табела, която възторжено провъзгласяваше, че Уенуърт е „НАЙ-ВЕСЕЛОТО ПРЕДГРАДИЕ В ОХАЙО!“), усмивката му започна да помръква и напълно се стопи, когато неговият клиент, навремето смятан за автор от ранга на Джон Стайнбек, Синклер Луис и (след „Наслада“) на Владимир Набоков, спря пред малката, съвършено незабележителна крайградска къща на ъгъла на Поплър и Беър Стрийт. Бил смаяно се втренчи в градинската поливачка, алуминиевата рамка с мрежата пред входната врата, и косачката, разположена насред входната алея като някой бог, който очаква своите поклонници. После погледът му се плъзна към отсрещния тротоар, където със слушалки на ушите, разтопен сладолед в ръката и щастлива усмивка някакво хлапе се пързаляше с ролкови кънки. Това се бе случило преди шест години, през 1990-а, а когато Бил Харис едно от големите имена в занаята, отново се обърна към Джони, усмивката му се бе стопила.