Стивън Кинг - Отмъстителите

Но до слуха му достигаха единствено трясъкът на гръмотевиците, пукотът на огъня в къщата на Хобартови и шумоленето на дъжда.

— Остави… — започна Брад, но млъкна насред изречението и силно хлъцна, сякаш му се пригади. Когато спазмът отмина, повтори опита: — Остави я.

Ами че да. Какво друго — поне за момента — му оставаше да направи.

Отправиха се обратно по коридора, пълзейки на четири крака. Отначало Джони се придвижваше заднешком, после се извърна и побутна с крак парченцата от счупената порцеланова фигурка. Брад вече бе прекосил дневната на Карвърови и почти бе стигнал до кухнята, където, също коленичила на четири крака, го очакваше жена му. Внушителната задница на Брад се поклащаше насам-натам по начин, който при други обстоятелства би се сторил на Джони крайно комичен.

Нещо улови погледа му и го накара да спре. На входа на дневната, в която Дейвид Карвър никога повече нямаше да разреже традиционната пуйка послучай Деня на благодарността, нито пък празничната гъска на Коледа, имаше декоративна масичка. Тя беше покрита, уух, каква изненада, с десетина порцеланови фигурки. Масичката обаче не стоеше изправена, а бе подпряна на стената от дясно до вратата — като пияница, прегърнал уличен стълб. Единият й крак бе откъснат. Повечето порцеланови овчарки, млекарки и селянчета бяха изпопадали, а под самата масичка имаше още фигурки, дори няколко се бяха счупили. Но сред шарените парченца се въргаляше нещо друго, нещо черно. В здрачината отначало Джони го взе за огромна мъртва буболечка. Но като се доближи още една крачка, напълно отхвърли това предположение.

Извърна глава и се вгледа в голямата колкото юмрук дупка в горната половина на вратата на трапезарията. Ако е пробита от куршум, който след това е паднал на земята…

Проследи хипотетичната траектория, която би изминал подобен куршум, и установи, че наистина е възможно да е откъснал крака на масичката, която е заела характерната поза на пияница. И вероятно после, когато ускорението му вече е намаляло, е паднал на пода?

Джони се пресегна през порцелановите отломки, надявайки се да не се пореже (ръката му трепереше доста силно, но колкото и да се съсредоточаваше, не можеше да се успокои) и вдигна черния предмет.

— Какво намери? — поиска да знае Брад и изпълзя зад него.

— Брад, веднага се върни! — свирепо прошепна Белинда.

— Шшт, тихо — отвърна й той. — Та какво намери там, Джон?

— Не зная — отвърна писателят и вдигна „откритието“ си. Струваше му се, че всъщност знае какво е, при това от секундата, когато установи, че не са тленните останки на някой летен бръмбар. Но никога през живота си не беше виждал подобен куршум. Не той бе отнел живота на момичето — това поне веднага ставаше ясно — щеше да се сплеска и изкриви. А върху това чудо тук като че нямаше и драскотина, макар че е било изстреляно, пробило е вратата и е откъснало крака на масата.

— Я да видя — рече Брад. Жена му бе изпълзяла до него и надничаше иззад рамото му.

Джони пусна в бледата длан на Брад странния предмет — черен конус, който изглеждаше достатъчно остър човек да се пореже на него. На око му се струваше, че в най-широката си точка има диаметър около пет сантиметра. Бе излят от тежък черен метал и поне доколкото Джони можеше да различи, обвивката беше абсолютно чиста и гладка, без никакви означения. В основата не бяха нанесени концентрични бразди, нямаше и следа от ямка (нито пък ярка ивица от пламъчето на пушката, която го бе изстреляла), нямаше марка на производител, не беше отбелязано какъв калибър е.

Брад вдигна поглед.

— Какво за Бога, е това? — с не по-малка почуда попита той.

— Я да видя — намеси се Белинда с тих шепот. — Баща ми ме водеше със себе си на лов и трябваше да му помагам, като си презареждаше пушката. Дай насам.

Брад й подаде куршума. Тя повъртя металния конус в ръка, после го вдигна да го разгледа. Вън изтрещя такава гръмотевица, че и тримата стреснато подскочиха.

— Къде го намери? — попита Белинда.

Той посочи порцелановите парчетии под килнатата масичка.

— Ааа — скептично отвърна тя. — И как така не се е забил в стената?

Чак сега Джони осъзна, че този въпрос всъщност бе много уместен. Куршумът е минал само през едно стъкло и е катурнал някаква нищо и никаква масичка — защо наистина не е влязъл в стената, оставяйки само дупка след себе си?

— През целия си живот не съм виждала такова чудо — отбеляза Белинда. — Естествено съвсем не съм видяла всичко, далеч съм от подобна мисъл, но ви казвам, че това не е изстреляно ни от пистолет, ни от пушка, нито пък от карабина.