Стивън Кинг - Отмъстителите

Добре. Ще престане да мисли за Сет и ще бяга. Може би по-късно тази мисъл ще й тежи — ако изобщо има „по-късно“ — но засега…

Тя се запъти към входната врата и тъкмо посегна към дръжката, когато я застигна глас. Звучеше като детски, но единствено защото излизаше от гласните струни на дете. Инак бе безизразен, безчувствен, отвратителен.

Но най-лошото от всичко бе, че не му липсваше и чувство за хумор.

— Я почакай малко, госпожо — каза Так с гласа на Сет Гарин, имитирайки Джон Пейн. — Дай да оставим тия работи, да премислим нещата.

Тя се опита да завърти топката на бравата, решена все пак да не се отказва — бе отишла прекалено далеч, за да се върне. Ще се хвърли в проливния дъжд и ще хукне да бяга. Накъде? Накъдето и да е.

Но вместо да завърти дръжката, ръката й увисна като изтощено махало. В следващия миг, съпротивлявайки се с цялата си воля, тя вече се обръщаше да се изправи пред съществото, което бе застанало на портала на бърлогата… тя смяташе, че в конкретния случай, като се има предвид колко много време то прекарваше там, „бърлога“ описваше много добре сегашното състояние на стаята.

Беше се върнала от своето убежище.

Бог да й е на помощ, беше се върнала от убежището си, а демонът, който се криеше в страдащото от аутизъм момченце на брат й я бе заловил в опита й да избяга.

Почувства как Так пропълзява в съзнанието й, намества се в мислите й, и макар че го виждаше и чувстваше, не можеше дори да изпищи.

Джони профуча покрай проснатото по лице тяло на червенокосата приятелка на Сюзи Гелър, а главата му бучеше от куршума, който изпищя покрай лявото му ухо. Когато от двата микробуса откриха огън, той вече доста се бе отдалечил по посока на дома на Карвърови, тъй че някак си се бе оказал на ничия земя и сега знаеше, че дължи живота си на невероятен късмет. За миг направо се бе вцепенил, като животно, неочаквано заслепено от фаровете на автомобил. После куршумът — стори му се с размерите на надгробен камък — изсвистя покрай ухото му и размахал ръце, с наведена глава, той се хвърли към отворената врата на дома на Карвърови. Животът бе станал изумително прост. Напълно бе забравил Содерсън и лукавото му, полупиянско, съучастническо изражение; бе забравил и тревогите си Джаксън да не разбере, че току-що издъхналата му съпруга очевидно тъкмо се прибираше от приключение от онези, за които се разказва в кънтри-песните; забравил бе Ентрейджиън, Билингзли, всичките. Единствената му мисъл бе как ще умре на ничията земя между двете къщи, застрелян от откачени, които носят маски и чудати костюми и светят като призраци.

Сега се намираше в тъмен коридор и с радост откри, че не си е подмокрил панталоните, нито пък нещо по-лошо. Някъде зад него пищяха хора. На стената пред него беше наредено цяло жури порцеланови статуетки. Намираха се върху малки поставки… „А в много други отношения Карвърови изглеждаха съвършено нормални“ — рече си той. Понечи да се изхили и моментално затисна устни с длан, за да сподави звука. Ситуацията определено не бе подходяща за смях. Кожата му имаше много особен вкус, чисто и просто вкусът на собствената му пот естествено, но за миг му се стори едва ли не като гной и той се приведе напред, убеден, че ще повърне. Осъзна, че ако го направи, ще припадне, и тази мисъл потисна гаденето. Дръпна ръка от устата си и се почувства много по-добре. Освен това вече не му се смееше и това бе добре може би.

— Баща ми! — виеше Елън Карвър някъде зад него. Джони се опита да си припомни дали някога е чувал — например във Виетнам — такива пронизителни, сърцераздирателни скръбни писъци от толкова младо същество, но не можа. — БАЩА МИ!

— Тихо, миличка. — Това бе току-що овдовялата Пай — както винаги я бе наричал Дейвид. Самата тя продължаваше да подсмърча, но вече се стараеше да успокоява другите. Джони затвори очи, опитвайки се да се откъсне от всичко наоколо, но вместо това пред очите му изплува ужасяващият спомен за тялото, което прескочи току-що — над което профуча, по-точно. Приятелката на Сюзи Гелър. Малко червенокосо момиче, точно като героинята от комиксите за „Пийнътс“ 31 31 Комикс от американския карикатурист Чарлс Шулц, в който се разказва за приключенията на няколко деца. — Б. пр. .

Не можеше да я остави навън. Стори му се мъртва като Мери и горкия стар Дейв и въпреки това я прескочи, без да му мигне окото — но ушите му пищяха от куршума, топете му се бяха свили като черешови костилки, а в такова състояние човек не е способен на разумна преценка.