Стивън Кинг - Отмъстителите

— Може би някой ден ще успееш да се отървеш от този телефон завинаги и да останеш по-дълго — рече Джан.

— Може би. Хубаво би било.

Но дали? Наистина ли би било хубаво? Не знаеше. А междувременно имаше едно момченце, за което трябваше да се грижи. Освен това все още не бе готова да се откаже напълно, каквото всъщност би означавало окончателното й преместване в месец май 1982 г. Кой знае как би се чувствала в планинската ливада, ако стане невъзможно да я напусне. В подобен случай убежището би се превърнало в истински ад.

А нещата се променяха, и то не към по-добро. Най-малкото Так не губеше сили с течение на времето, както неразумно се бе надявала — ако не друго, ставаше все по-силен и по-силен. Телевизорът работеше непрестанно и вечно въртеше все същите видеокасети и повторения („Бонанза“, „Стрелецът“… и „МотоКопс 2200“, разбира се). Героите вече й приличаха на побъркани демагози, чиито жестоки гласове зовяха неспокойната тълпа към неизразими дела. Нещо щеше да се случи, и то съвсем скоро. Бе почти сигурна. Так кроеше нещо… ако за него изобщо можеше да се каже, че е способен да крои или въобще да мисли. Може би „промяна“ е прекалено мека дума. Струваше й се, че предстои всичко да се размести и да се обърне наопаки като при земетресение. А ако това стане, когато това стане…

— Бягай — каза Джан и погледът й блесна. — Престани да мислиш и го направи , Од. Отвори входната врата, докато Сет спи или ака, и бягай, където ти видят очите. Махни се от къщата. Дявол го взел, махни се.

За първи път през цялото им запознанство Джанис си позволяваше да й даде съвет и това потресе Одри. Дори не Можеше да намери смислен отговор.

— Ами… ще помисля…

— Но недей мисли дълго, малката — имам чувството, че не ти остава много време.

— Трябва да тръгвам. — Одри отново отправи неспокоен поглед към масата, за да се увери, че телефонът с надпис „Забавачка“ все още не се е появил.

— Да. Добре. Чао, Од. — Гласът на Джан вече долиташе сякаш от много далеч и тя започваше да се топи като призрак. Колкото повече избледняваше, толкова повече заприличваше на жената, която я чакаше в бъдещето — жената с оперирана гърда и ограничени, често егоистични разсъждения. — Скоро пак да дойдеш. Може да си поговорим за „Сарджънт Пепър“ 29 29 Прочут албум на Бийтълс. — Б. пр. .

— Добре.

Одри излезе от беседката, извърна очи към скалата, покрай която растяха диви рози, и се загледа в пърхащите бели пеперуди. В синьото небе отекна гръм. Бог им пращаше дъжд откъм Катскилските планини — на нищо тъй съвършено като този следобед не му е съдено да трае дълго. „Нищо златно не остава“… кой поет го бе казал? Май беше Фрост 30 30 Робърт Фрост (1874–1963) — американски поет. — Б. пр. . Няма значение. Джанис Гудлин Конрой бе открила, че освен много поетично, това е и много вярно. Както с известно закъснение, бе установила и Одри Гарин.

Извърна се назад да види дъждовните облаци, но вместо пролетна буря над Катскилските планини, погледът й срещна собствената й дневна, която бе доста мръсна и се нуждаеше от почистване — под мебелите се бе натрупал прах, по всички стъклени витрини се виждаха размазани следи от пръсти, от масло или от разлени течности. Спареният въздух вонеше на пот, но най-натрапчива бе миризмата на спагети от консерва и застояли пържени кренвирши — това като че бяха единствените неща, които чудатият й квартирант ядеше.

Беше се завърнала у дома.

А освен това й беше студено. Огледа се и установи, че носи само маратонки и къс панталон. Сини на цвят, разбира се, защото Касандра Стайлс почти винаги носеше сини шорти, а КАСИ бе любимата полицайка на Сет. Ръцете, китките, глезените и краката на Одри бяха мръсни. Бялата блузка без ръкави, която бе облякла тази сутрин (преди той да се появи; оттогава тя ту си отиваше, ту се връщаше, но през по-голямата част от времето Так я командваше и я разкарваше насам-натам, сякаш бе личната му електрическа железница) бе небрежно захвърлена на дивана. Зърната й пулсираха.

„Значи пак ме е карал да се щипя“ — рече си тя и се запъти към дивана да си вземе блузата. Защо? Защото Кари Риптън, хлапето — дето разнасяше вестник „Шопър“ — я бе видяло без блуза? Вероятно затова. Както винаги напипваше отговора съвсем интуитивно, но бе почти сигурна, че това е причината. Так се е ядосал… започнал е да я наказва… и тя е избягала в онези чудни минали дни. Още на мига, когато се е скрил в бърлогата да гледа проклетите си филми.