Стивън Кинг - Отмъстителите

Но тези теми й се струваха опасни и затова се опитваше да ги избягва. Най-често преповтаряше наум очарователните безсмислици от онзи тъй отдавнашен ден по времето на първия мандат на Рейгьн, когато по магазините все още се продаваха дългосвирещи плочи. Глупости от рода на дали Рей Соумс, тогавашният приятел на Джан, ще се задържи задълго в живота й (непоносим егоист, делово докладва Джани три седмици по-късно, точно преди да се раздели за вечни времена със страстния красавец Рой), какво ще работят, като завършат, колко деца ще им се родят и кой сред техните познати ще се издигне най-високо.

И всичко това бе пронизано от безкрайна, но неизказана — може би не се бяха осмелили да заговорят за това, от страх да не развалят магията — радост от този ден, от най-обичайното за млади момичета добро здраве, от взаимната им обич. В подобни мисли се впускаше Одри, когато усещаше как Так започва да забива в нея зъби — невидими, наистина, но й причиняваха невероятна болка — опитвайки се да се храни с нейните жизнени сокове. В такива мигове бягаше в огрения от топлота и любов ден и засега винаги бе намирала там пристан и утеха.

Засега бе жива.

Но което е по-важно, все още бе себе си.

На поляната всичките й тревоги и страх се стопяваха и всичко изпъкваше съвсем ясно — напуканите посивели колони, на които се държеше покривът на фантасмагоричната беседка, масата (не по-малко напукана), на която седяха една срещу друга на дървени пейки, и която бе цялата издълбана с инициали, най-вече на разни влюбени двойки; кошницата за пикник, която са преместили на дървения под и още не са затворили, макар че са приключили с храненето и всички пластмасови кутии са прибрани вътре, приготвени за обратния път до хотела. Одри дори виждаше златните отблясъци в косите на Джан и бримката на лявото рамо на блузата й. Чуваше всеки вик на всяка птичка.

Тази фантазия се различаваше по едно-единствено нещо от истинската случка. На масата, на мястото, където седеше кошницата, преди да я стегнат за обратния път и да я преместят на пода, сега бе поставен червен пластмасов телефон. Когато беше на пет годинки, Одри имаше абсолютно същия апарат и провеждаше по него безкрайни и омайващо безсмислени разговори с невидима приятелка на име Мелиса Суитхарт.

Понякога, като идваше в беседката на поляната, на слушалката на телефона бе залепен надпис „ЗАБАВАЧКА“. Друг път (обикновено това се случваше в изключително неприятни дни, които напоследък много бяха зачестили), на етикета бе изписана много по-кратка и по-зловеща дума: името на вампира.

Това бе телефонът на Так и той никога не звънеше. Поне засега. Одри подозираше, че ако някога звънне, това бц означавало, че Так е открил тайното й скривалище. А ако това се случи, тогава с нея е свършено, бе сигурна. Дора ако за известно време продължи да диша и да се храни, както Хърб, това би бил краят.

От време на време се опитваше да накара телефона на Так да изчезне. Бе й хрумнало, че ако успее да се отърве от него, ако някак си успее да разкара проклетия апарат, може би завинаги ще се отърве и от съществото, което се намира на отсрещната страна на линията, в живота й на Поплър Стрийт. Но колкото и да се опитваше, не успяваше да отмени съществуването на телефона. Понякога наистина изчезваше, но не и когато го гледаше или мислеше за него. Случваше се да се загледа в лицето на Джан (тя тъкмо обяснява как понякога й иде да се хвърли в прегръдките на Рой и да му изсмуче лицето и как — например когато го залови тайничко да си бърка в носа — й се иска той просто да се завлече позорно в някой ъгъл и да умре), а като плъзне поглед по масата, тя е празна и телефонът вече го няма. Това означаваше, че и Так си е отишъл, поне за малко; че е заспал (или дреме) или че се е оттеглил. В такива случаи, като се върнеше в къщи, Одри откриваше Сет в тоалетната и момченцето я посрещаше с мътен и странен поглед, но поне подчертано човешки. Очевидно Так предпочиташе да не се навърта наоколо, когато домакинът му си изпразва червата. Според Одри това бе необичайна и едва ли не екзистенциална придирчивост от страна на такова безмилостно жестоко създание.

Тя сведе поглед и телефонът го нямаше.

Изправи се, а Джан — младата Джан, чиито гърди все още бяха непокътнати — моментално спря да бърбори и вдигна натъжени очи към Одри:

— Толкова скоро?

— Извинявай — отвърна Одри, макар да нямаше никаква престава дали е рано или късно. Щеше да узнае, като се върне и погледне часовника, но докато се намираше тук, самата концепция за часовник й се струваше абсурдна. Ливадата в хълмовете на Мохонк през месец май 1982 г. бе безкасова зона, благословена с липсата на всякакво тиктакане.