Стивън Кинг - Отмъстителите

А Содерсънови все тъй се носеха право напред. Отначало им бе трудно да проумеят за какво става дума, но веднъж схванали общата идея, вече нищо не можеше да ги спре.

Последва нов изстрел. Дългокосият извика от болка и се хвана за бедрото. Коли забеляза, че през пръстите му се процежда кръв — необичайно ярка под сивата светлина. Младата жена се взираше в него с широко отворени очи.

— Нищо ми няма — отвърна хипарят, възвръщайки самообладанието си. — Нищо и никаква драскотина. Вървете, вървете!

Питър най-сетне си стъпваше на краката, както метафорично, така и в най-буквален смисъл.

— Мамка му, какво… става тук? — обърна се към Коли. Сякаш изобщо не беше на себе си.

Но преди бившият полицай да успее да каже каквото и да било, откъм черния микробус долетя последен изстрел и звук — би се заклел — подобен на свистене на артилерийски снаряд. Мариел Содерсън, която вече бе стигнала до верандата (Гари вече бе изчезнал в къщата, какъв ти джентълмен), изписка, залитна и се подпря на вратата. Ръката й отхвръкна нагоре, сякаш не бе свързана с никакви кости. По алуминиевата дограма потече кръв. Служителката от магазина изпищя, и на самия Коли му идеше да се разпищи. Куршумът почти откъсна ръката на Мариел. Застанала на вратата, жената пищеше, а ръката й бе провиснала край тялото й като врата, на която две от пантите са се откачили. Зад нея черният микробус ускори надолу по хълма, а куполът на покрива се затвори. Автомобилът се изгуби в дъжда и кълбата дим над празната къща на Хобартови, чийто покрив вече отдаваше огнения си дар на стените.

Тя имаше къде да отиде.

Това бе истинско щастие, както й се струваше понякога, но друг път (понеже така нещата се проточваха и дяволската игра продължаваше) — й се виждаше грозно проклятие; тъй или инак единствено на това дължеше факта, че все още бе себе си, поне в част от времето, че все още не бе изядена жива отвътре. Както Хърб. Но когато дойде краят, Хърб все пак съумя да бъде себе си за последен път. Бе успял да запази собствената си воля достатъчно дълго, та да отиде до гаража и да прати куршум в черепа си.

Или поне тъй й се искаше да вярва.

Случваше се обаче да мисли и противоположното.

Случваше се да се си спомни безкрайните вечери преди изстрела в гаража и пред очите й да изникне Сет, седнал на своя стол, който двамата с Хърб бяха украсили с картинки на каубои и коне, когато най-сетне бяха разбрали колко много малкият обича „уестърни“. Сет просто си седи на столчето, дори не поглежда към телевизора (освен когато дават каубойски сериали или научна фантастика), и се взира в Хърб с ужасяващите си кафяви очи с цвят на кал — очите на създание, което е прекарало целия си живот в някое блато. Седи си на стола, който леля му и чичо му с такава обич бяха украсили още на времето, преди да започне целият този кошмар. Или поне преди още да са разбрали , че е започнал. Седи си там и се взира в Хърб, а към нея дори не поглежда, поне тогава. Взира се в него. Казва му нещо наум. Изсмуква го до кокал, като вампир във филм на ужасите. Но именно това представляваше създанието, което се криеше в Сет, нали тъй? Бе вампир. А животът им заедно на Поплър Стрийт бе самият филм. И то на Поплър Стрийт, за Бога, където във всеки дом все още имаше поне по един албум на старата група „Карпентърс“. Съседите са прекрасни, от онзи тип хора, които захвърлят всичко, щом чуят по радиото, че запасите на Червения кръст от кръв нулева група застрашително са намалели, но никой от тях не знае, че Одри Уайлър, кротката вдовица, която живееше между Содерсънови и Рийд, играе една от главните роли в истински, собствен филм на ужасите.

В хубави дни вярваше, че Хърб — чието чувство за хумор едновременно бе служило и като щит, и като предизвикателство на нещото, което се криеше в Сет — бе удържал достатъчно дълго, за да му се изплъзне. В лоши дни бе убедена, че това са пълни глупости и всъщност Сет чисто и просто е използвал каквото е могъл от Хърб, а после го е пратил в гаража с програма за саморазрушение, която е светела в мозъка му като неонова реклама на витрината на бар.

Но това не бе дело на Сет, съвсем не — или най-малкото не на Сет, който (отначало поне) от време на време ги прегръщаше и ги целуваше с отворена уста и целувките му й се струваха като пукащи се сапунени мехури. „Аз аубой“ — понякога казваше той, седнал на специалния стол — думите сякаш изплуваха над инак неразбираемите му брътвежи и изпълваха Уайлърови, макар и за кратко, с надеждата, че имат напредък — „Аз съм каубой“ . Онзи Сет беше сладък, обичлив, и то не въпреки аутизма си, а може би именно поради него. Онзи Сет обаче е бил и подходяща среда — като кръвта, която едновременно храни вируса и го пренася.